Приближава се

Тръгвам натам, да, точно на там.

 Където пътят е точно пред теб, и дори още да не си започнал да го вървиш, ти го виждаш, ти вече имаш ясна представа за него, ти вече го вдишваш.

 Него. Този новият път.

 Който ще изминем заедно.

 С теб, мое дете.

 С теб ще вървим крачка по крачка, с тебе мама отново ще проходи, с тебе мама отново ще се научи какво е да вдишаш свободата, какво е да вдишаш дори болката, онази старата, която не позволи да се разгърне и която затрупваше до задушаване с юргани и плътни тежки завивки там някъде в скритите дълбини на съзнанието.

 Когато видим залеза, ние виждаме и изгрева. Вече знам, че това не е било залез, че всеки край ражда начало, знам,че краят всъщност е началото. Отдавна го знам. Всичко е така приемствено, така безкрайно безсмъртно и истинско, много истинско. Напук на скритата реалност, на пук на усещането за химерност и мечтателност.

 Може би реалността е илюзията. Съзнанието обича да се шегува с нас, обича да се шегува с психиката ни, която е много лабилна, многостранна, многостранчива и цветноусещаща и чувствителна. Тя е като пластелин и се поддава на много неща, неща подчинени на други неща - живот и време. Психиката ни е и уязвима и в същото време прекалено силна в слабостта си. За да си слаб се изисква прекалено много сила, която слабостта не може да възприеме. За да си сляп и да живееш така се иска много издръжливост, много упоритост, много инат и хъс. Напук на всичко, което си мислим, слабостта не е слабост.
 Когато избереш да си слаб всъщност пилиш по собствения си образ, пилиш неизпилими неща и рано или късно тази сила на слабоста отслабва за да отстъпи място на слабостта на силата. Кагато дойде силата, когато дойде усещането за свобода, тогава всичко е по-леко. Тогава очите виждат и не са покрити с перде, тогава силата не ги засипва с  мръсотия, силата не ги засипва със задушаващи завивки.. Тогава силата е сила, която нехае за силата си, която просто иска да спре да е сила, която просто иска да си почине и ти да си починеш от нея.

Кафето вече е изпито. Аз стоя на парапета и не се плаша от високото, то ме кара да полетя.
 Кара ме да се срещна със себе си.
 Кара ме да погледна и теб, съвсем да се разтворя и в теб, мое дете, кара ме да извадя иглите от погледа си, кара ме да почувствам себе си и то не само чрез теб.
 Така аз съм много по-истинска , така аз съм много по по-лесна.
 За теб.
 За мен.
 За останалите.
 Така аз не бода , така аз се извисявам и броя звездите около себе си.
 Така аз дишам свежия въздух на настъпващата бяла зима, на студа, смразяващ всшчки плевели.
 Така аз виждам оранжевото.
 Така аз виждам и жълтото.
 Така аз виждам цветовете.
 Не виждам в чернобяро, виждам в цветно.

Дете.. очите ти са така тъмни, толкова тъмни, че светят, те са огледалото,  в което виждам себе си и образът ми ми харесва. Продължавам да се гледам докато съвсем заприличам на нарцис. Харесва ми тази гледка.
 Искам постоянно да я виждам, искам да се оглеждам в твоите очи, искам да те направя щастлива и не само искам! Аз ще го постигна!

Илюзия

Двамата бавно гледаха отминаващия ден.

 Гледаха и мълчаливо говореха.

 Казваха нещо.. но никой не разбираше какво казва другият.

 Ръцете се откъснаха, нощта дойде.. и те се разделиха. Тихо,незабележимо, реално и спокойно. Това беше последната им среща. Новият ден им донесе безпаметното чувство на нещо недовършено, на нещо живяно и оживяло в странен спомен за сън, как двама души посрещат настъпваща нощ .
 Какво ли беше пила тя?
 Какъв ли наркотик бе взел той?
 Това беше една от загатките на времето, решило да им подари един миг, толкова непавторим и прекрасен, че дори и паметта не бе пожеала да съхрани, от страх,че самия спомен ще измени така красивите и неповторими мигове.

Слънчево е. Топло.. меко.. времето. - тя

Слънчев е. топъл.. и мек този ден.  - той.

Какво ли ме очаква днес.. а утре? - тя

Ще има ли утре? - той. - Не искам днес да спира.. тихо е, неповторимо, истинско..

Двамата се приближиха незабележиво един към друг и спряха като заковани.. два южни полюса.. Неможещи нито да се слеят, нито да се разминат без всеки от тях да почувства силата на другия. Дори не се наложи да се сблъскат.
Дори не се наложи и да си проговорят.
Разговорите бяха за хората, които не могат да се разберат с очите си...

Той реши да отпусне силата си. Спря устрема си и подаде ръка.
 Тя я пое.
 Тихо, незабележимо и осезаемо.
 Бяха сами на пътя. Нямаше жива душа. Само те двамата. Вървяха... вървяха към слънцето. Вървяха заедно с него.. и тръгнаха бавно към залеза.
 Бавно започнаха да залязват.  Все още вплели пръсти един в друг.
 Седнаха изморени да наблюдават спокойното полюшване на малкото езеро до което стигнаха и зад което слънцето бе избрало да залезе..
Където то бе избрало да посрещне тъмнината.
Последният лъч се скри. Нощта простря плаща си над земята.. И над тях.

А сутринта.. тя не пожела да настъпи повече.

Нищо лично

- Нищо лично…

Думите вече не бяха същите.

Думите някак си вече не стигаха до Нея.

Думите сякаш вече не бяха думи.

Бяха настроения.

Отминали.

Аз седях пред прозореца и слушах с някаква част от съществото си - супер отдалечена във времето и пространството.

Сякаш нито Тя присъстваше там, нито Аз.

Телата ни вече бяха „нищо лично”, телата ни не само че нямаха искра по средата си, телата ни ги нямаше в този момент.

Вратата тихо се затръшна. Дори не се опита да ме хване за ръка.. защото Аз за Нея вече бях – „нищо лично”

Горните мисли се появиха часове по-късно, когато се опитах да осъзная от кога седя така и бавно съзнанието ми започна да възвръща цветовете си и да ми припомня всеки един детайл от картината, която в онзи момент ми бе спестена, но сега връщаща се със сила, която аз надали щях да понеса. Но надали е друго.. надали, но го понесох. Понесох си всичко и това дори не можеше да каже, че е поредният горчив хап.

Това беше като „боцкаща вода”, това беше като нещо изминало и присънило ми се..

И тогава го видях. Лицето й.

На вратата се почука. - Илиян.

Пак той.. а човек често казва,че няма приятели.. Не защото наистина ги няма, а защото му се иска да ги няма, защото му се приисква и да се самосъжали, да се нарече неудачник, да се нарече хлебарка, която дори приятели си няма.

И в такива именно моменти Илиян имаше досадния навик да се появява и да разваля всичко. Да разваля развалината, която аз обичах да си строя с последните (уж) останали сили.

- Пак ли ти?! – ехидно го погледнах.

- Пак.

Ударих го зад врата.. както често правя в подобни случаи и както обикновено в подобни случаи, той се направи на изненадан.

- Нищо лично. – каза ми.

Думите му се забиха като игли в ушите ми.

- Защо го каза?!

Замахнах.

Този път му пуснах кръв и Илиян вярно се сепна, не го очакваше.

- Човече, ай успокой топката, ама отатъка в залата за фитнес. Представи си онова лице, което заслужава юмруците ти.

- Аз жени не бия.

- Е.. поне не съм жена.. това все пак е някакво успокоение. – рече Ильо с наведена глава обърсвайки кръвта от устата си. - Разходите за зъболекар са за твоя сметка да знаеш.

Спогледахме се и си взехме тъмна бира от хладилника. Защо ли точно тъмна.. навярно защото такава имаше и защото някак си алкохолът в нея навлизаше в кръвта много по-бързо и се разливаше с приятно топло-студено чувство.

Когато пием бира се усещаме някак близки..

Нещото което правим заедно.. имах нужда от такова нещо.. от нещо лично.

Илиян както обикновено нищо не ме попита. Не беше и нужно. Още когато започвах необмислената история си позволи за кратко именно в подобен момент да ми отправи предупредителен поглед. Обаче се сепна. Сепна се и се спря защото винаги е бил на принципа,че приятелите не са тези, които ще спрат приятел да не направи глупост. Особено приятел като мен, който обикновено се стреми именно към глупости с надеждата да ги изрита от живота си приживе и на стари години да не остане нито една глупост. Да остане сърцевината, да остане истината.. да остане нещо.. нещо лично. Илиян виждаше болката ми, виждаше в каква разруха живея. Но не си представи колко много ме заболя от думите му.. за това и поисках кръв.

- Разбрах. И се извинявам.

Обърнах се изненадан - и не чак толкова.

- Каза ли нещо? – попитах.

- Не. А ти?

Сериозно подозирам,че това горното не съм си го казал наум, а докато се взираме от терасата в градинката под нея.

Сериозно подозирам,че Илиян не ми прочете мислите.. защото аз просто ги изказах на глас.

- Прав си.

Аз пак се изненадах.

- Споко човече, не съм медиум, просто те познавам, може би до сега не съм се осмелявал така явно да ти отговоря, но когато сме заедно съм те забелязал,че си колкото далече толкова и близко и не ти прави впечатление как изказваш на глас мислите си. Мога само да се извиня, че ти показах,че те чувам. – Илиян се усмихна и ме удари леко с юмрук в рамото.

Останах загледан в тъмнината и не разбрах кога той си замина.

Не разбрах кога каза :

„Няма нищо лично.. Всичко е лично.. особено нищото.”

Играта

Играта…

Тази която играем.. тази с нас самите, тази с чуждите..

Тази с живота, тази в живота.. тази, същата. Тази, която ни кара да настръхваме при мисълта за това какво сме заложили.

 Без  дори да го осъзнаем.

 Играейки ние дори и не помисляме,че това не е просто игра.

 Това е нашата игра, това е играта, която предопределя живота ни, това е играта, която ни кара да дишаме..

 Или да спрем да дишаме..

 Мисълта за играта..

 В темата на днешната зададена тема се спомена и любовната игра..

 Каквото и да се прави май и без любовта не може да се мине.. Кой каквото ще да приказва, всички пътища водят към нея..

Неудовлетвореността,  ироничността и всичко обезсмисляло живота ни става все по-силно и предопределящо.

 Несвързаностите стават взаимно свързани, когато се намеси тя -  любовта..

 Да поразсъждавам и за нея..

 ЛИбовта.. да кажа,че това е нещо, което ти стяга гърлото, което ти докарва гастрит, което те кара да губиш контрол над тялото си, над сетивата си, над себе си!

 И това колкото те изпълва със страх, влива във вените ти адреналин, кара те да поемаш необмислени рискове, да усещаш прилив на неподозирани сили, да губиш представа за това на какво си способен в собствените си очи и да достигаш висини, които не си подозирал,че можеш да достигнеш.. достигаш ги и на сутринта всичко се оказва сън, който дори не помниш..

 Играта на любовта ли? Не ми си иска да звуча някак.. как да кажа.. обезверено, нихилистично, атеистично..

 В един момент както си живеем като на пружина, играта добива такива размери,че губим контрол над всичко.. дори подсъзнанието вече не е подвластно на нищо. .. другите светове придобиват смисъл, идват безбройни оазиси.. и мисли за разни единения и нам какви си неща.. и всичко това е някаква илюзия, някакъв супер естествен наркотик..

 Честно ако човек се опита да опознае самия себе си, да отвори очите си и да се погледне ще види толкова неща, които съзнателно е подтискал.. докато си играе на силен, на всезнаещ, на умиротворен, на уравновесен..

 И в един момент от цялата тази игра изигран оставаш самият ти - потънал в собствените си заблуди, които от заблуди са се превърнали в истини..

 И всичко това..

 Отново..

 Отново се оказва игра ..

 В един момент кипиш от енергия и неподозирани сили..

 Затваряш очи..

 И танцуваш..

 Присвиваш очи и казваш :

 „ Ууу, жестоооооокаааа.. е тази.. тя.. онази.. петбуквената..”

 В следващия момент вече облизваш дъното..

 И езикът ти остава на сантиметър разстояние от земята.

 Защото мъчението продължава, защото то не спира.

 И да.. каквото и да правиш  дъното не е до край.. остава място за шибаната агония, остава място за режещи мисли, и избистрени просветления..

 И мислиш само за онзи край, който никога не достигаш…

 В това е смисълът на цялото това желание (игра го наречете) да видиш в края..

 В недостигането му.

 Жестоко ли е.. да играеш игра, която продължаваш дори и да знаеш, че край тя няма, дори и всичко да е предопределено и дори рутиниращо и същевременно каращо те да настръхваш, каращо те да търсиш имането зад ъгъла, което дори не съществува, дори и ъгъл няма и всичко е някаква фикция породена от чаша вино да речем…

Тъмно било..

Много тъмно..

Точно преди да се разсъмне.

 

(Из „ Приказки от хиляда и една нощ”)

Винена нощ.. номер две, или три години по-късно

Харесвам айсбергите, харесвам снеговете поляти с винен цвят, поляти с изветялото вино от снощи.. харесвам как привидно се топят от течността, а всъщност се превръщат в ледове, вишневите ледове на винените кристали..

 Просто е, толкова е просто , кристални решетки, нам какво си, светът около нас, всичко е така просто, та чак е сложно.

  Не мога да чуя думите ти.. какво? Какво казваш? Че ме обичаш?

 Ай стига с глупости.. ще ми се всичко да е семпло, просто, голо, лишено от смисъл, целия свят, целия свят да е напълно безсмислен.

 И слушам ,слушам хиляда песни и всяка със своето посланаие..

 Виж какво намерих, виж! Виж луната, някой ден ще я покорим.

 Никога няма да видя края, винаги ще виждам началото и винаги ще сме заедно?

 Тази песен не ми писва..

 Още съм тук, потънала в червено вино. 

Още съм тук, тази лудата, тази която нахлува в нечий сън.. и му пожелава лека нощ...  Нощта престава да е лека. Виж света.. не ти ли липсва? Такъв какъвто си го направихме, не ти ли липсва такъв, какъвто ни се искаше да остане.. 

А ние още сме силни, още сме виновни пред себе си. Още стоим заедно, още се гледаме през далекогледи.. още целувката ни напомня за нощта. Макар отдавна да е ден, макар отдавна нощите да са минало.

 Всяка песен носи своето послание, всяка откъслечена дума достигнала до същността ми ражда нова дума, ражда ново чвство.. погледи.. Погледни света наоколо...

И Хенсън... ела тук. Искам да дойда при теб - това се пее..

 Искам да надуя колонките, искам да изкрещя от прозореца си песента ти, искам да дойда при теб, искам да спра да те лъжа, искам да спра да греша, искам да спра с това тичане, искам да пратя 100-те хора живеещи в мен по живо по здраво да си търсят половинките и да спрат сда ме раздират. Искам просто да дойда при теб, искам да направим бъдещего, искам бъдещето да направи нас.. Искам да дойда при теб.. искам да ми помогнеш, подай ръка.. няма да я откъсна, ще я прегърта с моята, ще я целуна.. трябва да опитаме.. не бъди така разочарован от миналото.. когато някой тук и сега те очаква, когато някой тук и сега ти подава ръката си, когато някой тук и сега се е обърнал към теб въпреки всичката болка и неприязън към хората.. Искам да ми вярваш, че искам да дойда при теб..

 Пусни ме.. искам да дойда при теб.