вторник, 25 ноември 2008 г.

Какво искам или не искам

  Не ми се иска вярата да си замине и безверието да се върне. То е все едно да пропътувам живота си без попътен вятър и да избера посока, която не само че не е тази, която е за мен, ами е и посока без направление. Докато исках да се завърна у нас, престанах да искам това и поисках друго.

 Той отново се завърна при мен. Отново поиска до ме има, а миг преди това аз се отказах от него. За съжаление пожелах да построя друга кула тъкмо, когато можех да завърша тази. Времето не престава с шегите си и за съжаление този, който се смее последен не съм аз... Остава ми да се радвам на смеха, да не се ядосвам и да не ме интересува кой всъщност се смее последен. Това едва ли е най-важното, въпреки че повечето си мислят, че последната дума е решаващата. Жалко за тях... Последни думи не съществуват, много ми е невероятно това, все едно да кажа, че времето имало край и начало. Седя отново тук, сама, и се чудя какво ще се появи изпод пръстите ми, защото самата аз не знам накъде ме води мисълта. Тя постоянно се изменя и поема в най-различни посоки, изминава различни разстояния и от точка до точка се натъква на какво ли не и намира какво ли не. Не всеки път обаче е желателно да се докоснеш до мисълта, не всеки път тя ще ти покаже хубави неща и ако човек не е готов да ги посрещне, се налага да страда допълнително, дори в моментите на върховно щастие. Сами знаем колко рядко се среща то и сами знаем, че едва ли би трябвало да го рискуваме в тези моменти. И въпреки това, нещо ни подтиква да продължим и да търсим и научаваме все нови и нови неща и да се ядосваме, когато се натъкнем на едни и същи. Неслучайно е казано, че човек се учи докато е жив. Времето на живота може да се окаже прекалено кратко, затова и е разбираемо недоволството ни, когато не намираме нищо ново, а преповтаряме старото... Казват, че новото е добре забравено старо, но това старо е забравено, защото хората минали през него отдавна ги няма..., а тези, които ги следват и вървят по стъпките им, не се чувстват пълноценни индивиди, когато не минат и не изпитат нещо неизпитано от тях самите, а от тези преди тях... това все пак не е някакво надбягване от точка до точка, това не е щафета, която се предава през
определен интервал от време и всеки поел тази щафета да продължава от там, от където е спрял предишния участник. Човекът обича да живее и изживява пак и пак всичко. Колкото и повторенията да го дразнят. И сега... сега аз какво? Седя тук и се чудя какво става с мен и какво правя с живота си и с всичко около мен. Още не успявам да се отърся от това, което видях, от това, че представите ми така се различават от действителността, че... вече дори не се старая да си обяснявам нещата и ситуациите около мен. Струва ми много усилия да продължа да живея едновременно както преди и в същото време да знам, че „преди” дори не е съществувало. Сякаш е сън това, в което се намирам. Практикувам някакъв странен ритуал, в който принасям в жертва себе си или това, което някога съм била и навярно пак ще бъда един ден. Жертвам най-скъпото си, само за да разбера дали в действителност има такава цена каквато му отдавам. Толкова неща се оказаха лъжливи, че ми струва много усилия да вярвам и да съм сигурна в нещо. Стигам до там, че се чудя дали наистина ме има и дали наистина мога да съм аз или нещо поне отчасти стъпило на краката си. Дори не знам дали в действителност имам крака. Струва ми се, че материята, която ме изгражда всъщност не съществува и понякога да си мисля, че я има, се дължи на хората около мен, които постоянно ме убеждават в това... Постоянно се блъскам в разни предмети, смятам, че живея в безкрайно и празно пространство и оставам изненадана, когато разбера, че това пространство има своя плътност и форма. Докато седя тук и се чудя от къде да я подхвана, усещам, че не мърдам, а в същото време развивам бясна скорост към нещо несъществуващо, освен в моето собствено съзнание. Мисля си, че именно съзнанието ми е това пространство без плътност и форма, което бъркам с това извън мен. А да не забравяме, че има разлика от това, което е в мен и това извън мен. Вярвам, че имаме липсваща половина, но вярвам, че трудно я откриваме. Пъзелът на живота ни все пак се нарежда, но получената картина не е тази, която е правилната. Може би приблизително правилна, което от своя страна ни кара да си мислим, че сме успели да се справим с дадения ребус..., но това е една тънка илюзия. В крайна сметка човек престава да се бори дори в моментите, когато си мисли, че го прави... Силите ме напускат и в същото време се оказва, че имам още толкова и още толкова пъти мога да падна и да стана... Трудно е да се бориш с нещастията и съдбата си, но друг по-подходящ избор няма..., или поне така смятам за сега аз. Не знам, но вече не се и опитвам да разбера, защото дори тогава нищо не разбирам. И така...така си продължаваш, такова е злокобното проклятие, живота си да пропътуваш, прикован към... собственото си АЗ!

Няма коментари:

Публикуване на коментар