събота, 14 февруари 2009 г.

Играта

Играта…
Тази която играем.. тази с нас самите, тази с чуждите..
Тази с живота, тази в живота.. тази, същата. Тази, която ни кара да настръхваме при мисълта за това какво сме заложили.
 Без  дори да го осъзнаем.
 Играейки ние дори и не помисляме,че това не е просто игра.
 Това е нашата игра, това е играта, която предопределя живота ни, това е играта, която ни кара да дишаме..

 Или да спрем да дишаме..
 Мисълта за играта..
 В темата на днешната зададена тема се спомена и любовната игра..
 Каквото и да се прави май и без любовта не може да се мине.. Кой каквото ще да приказва, всички пътища водят към нея..
Неудовлетвореността,  ироничността и всичко обезсмисляло живота ни става все по-силно и предопределящо.
 Несвързаностите стават взаимно свързани, когато се намеси тя -  любовта..
 Да поразсъждавам и за нея..
 ЛИбовта.. да кажа,че това е нещо, което ти стяга гърлото, което ти докарва гастрит, което те кара да губиш контрол над тялото си, над сетивата си, над себе си!
 И това колкото те изпълва със страх, влива във вените ти адреналин, кара те да поемаш необмислени рискове, да усещаш прилив на неподозирани сили, да губиш представа за това на какво си способен в собствените си очи и да достигаш висини, които не си подозирал,че можеш да достигнеш.. достигаш ги и на сутринта всичко се оказва сън, който дори не помниш..
 Играта на любовта ли? Не ми си иска да звуча някак.. как да кажа.. обезверено, нихилистично, атеистично..
 В един момент както си живеем като на пружина, играта добива такива размери,че губим контрол над всичко.. дори подсъзнанието вече не е подвластно на нищо. .. другите светове придобиват смисъл, идват безбройни оазиси.. и мисли за разни единения и нам какви си неща.. и всичко това е някаква илюзия, някакъв супер естествен наркотик..
 Честно ако човек се опита да опознае самия себе си, да отвори очите си и да се погледне ще види толкова неща, които съзнателно е подтискал.. докато си играе на силен, на всезнаещ, на умиротворен, на уравновесен..
 И в един момент от цялата тази игра изигран оставаш самият ти - потънал в собствените си заблуди, които от заблуди са се превърнали в истини..
 И всичко това..
 Отново..
 Отново се оказва игра ..
 В един момент кипиш от енергия и неподозирани сили..
 Затваряш очи..
 И танцуваш..
 Присвиваш очи и казваш :
 „ Ууу, жестоооооокаааа.. е тази.. тя.. онази.. петбуквената..”
 В следващия момент вече облизваш дъното..
 И езикът ти остава на сантиметър разстояние от земята.
 Защото мъчението продължава, защото то не спира.
 И да.. каквото и да правиш  дъното не е до край.. остава място за шибаната агония, остава място за режещи мисли, и избистрени просветления..
 И мислиш само за онзи край, който никога не достигаш…
 В това е смисълът на цялото това желание (игра го наречете) да видиш в края..
 В недостигането му.
 Жестоко ли е.. да играеш игра, която продължаваш дори и да знаеш, че край тя няма, дори и всичко да е предопределено и дори рутиниращо и същевременно каращо те да настръхваш, каращо те да търсиш имането зад ъгъла, което дори не съществува, дори и ъгъл няма и всичко е някаква фикция породена от чаша вино да речем…
Тъмно било..
Много тъмно..
Точно преди да се разсъмне.

(Из „ Приказки от хиляда и една нощ”)

Няма коментари:

Публикуване на коментар