вторник, 17 март 2009 г.

Нищо лично

- Нищо лично…
Думите вече не бяха същите.
Думите някак си вече не стигаха до Нея.
Думите сякаш вече не бяха думи.
Бяха настроения.
Отминали.




Аз седях пред прозореца и слушах с някаква част от съществото си - супер отдалечена във времето и пространството.
Сякаш нито Тя присъстваше там, нито Аз.
Телата ни вече бяха нищо лично, телата ни не само че нямаха искра по средата си, телата ни ги нямаше в този момент.
Вратата тихо се затръшна. Дори не се опита да ме хване за ръка.. защото Аз за Нея вече бях – нищо лично
Горните мисли се появиха часове по-късно, когато се опитах да осъзная от кога седя така и бавно съзнанието ми започна да възвръща цветовете си и да ми припомня всеки един детайл от картината, която в онзи момент ми бе спестена, но сега връщаща се със сила, която аз надали щях да понеса. Но надали е друго.. надали, но го понесох. Понесох си всичко и това дори не можеше да каже, че е поредният горчив хап.
Това беше като „боцкаща вода”, това беше като нещо изминало и присънило ми се..
И тогава го видях. Лицето й.
На вратата се почука. - Илиян.
Пак той.. а човек често казва,че няма приятели.. Не защото наистина ги няма, а защото му се иска да ги няма, защото му се приисква и да се самосъжали, да се нарече неудачник, да се нарече хлебарка, която дори приятели си няма.
И в такива именно моменти Илиян имаше досадния навик да се появява и да разваля всичко. Да разваля развалината, която аз обичах да си строя с последните (уж) останали сили.
- Пак ли ти?! – ехидно го погледнах.
- Пак.
Ударих го зад врата.. както често правя в подобни случаи и както обикновено в подобни случаи, той се направи на изненадан.
- Нищо лично. – каза ми.
Думите му се забиха като игли в ушите ми.
- Защо го каза?!
Замахнах.
Този път му пуснах кръв и Илиян вярно се сепна, не го очакваше.
- Човече, ай успокой топката, ама отатъка в залата за фитнес. Представи си онова лице, което заслужава юмруците ти.
- Аз жени не бия.
- Е.. поне не съм жена.. това все пак е някакво успокоение. – рече Ильо с наведена глава обърсвайки кръвта от устата си. - Разходите за зъболекар са за твоя сметка да знаеш.
Спогледахме се и си взехме тъмна бира от хладилника. Защо ли точно тъмна.. навярно защото такава имаше и защото някак си алкохолът в нея навлизаше в кръвта много по-бързо и се разливаше с приятно топло-студено чувство.
Когато пием бира се усещаме някак близки..
Нещото което правим заедно.. имах нужда от такова нещо.. от нещо лично.
Илиян както обикновено нищо не ме попита. Не беше и нужно. Още когато започвах необмислената история си позволи за кратко именно в подобен момент да ми отправи предупредителен поглед. Обаче се сепна. Сепна се и се спря защото винаги е бил на принципа,че приятелите не са тези, които ще спрат приятел да не направи глупост. Особено приятел като мен, който обикновено се стреми именно към глупости с надеждата да ги изрита от живота си приживе и на стари години да не остане нито една глупост. Да остане сърцевината, да остане истината.. да остане нещо.. нещо лично. Илиян виждаше болката ми, виждаше в каква разруха живея. Но не си представи колко много ме заболя от думите му.. за това и поисках кръв.
- Разбрах. И се извинявам.
Обърнах се изненадан - и не чак толкова.
- Каза ли нещо? – попитах.
- Не. А ти?
Сериозно подозирам,че това горното не съм си го казал наум, а докато се взираме от терасата в градинката под нея.
Сериозно подозирам,че Илиян не ми прочете мислите.. защото аз просто ги изказах на глас.
- Прав си.
Аз пак се изненадах.
- Споко човече, не съм медиум, просто те познавам, може би до сега не съм се осмелявал така явно да ти отговоря, но когато сме заедно съм те забелязал,че си колкото далече толкова и близко и не ти прави впечатление как изказваш на глас мислите си. Мога само да се извиня, че ти показах,че те чувам. – Илиян се усмихна и ме удари леко с юмрук в рамото.
Останах загледан в тъмнината и не разбрах кога той си замина.
Не разбрах кога каза :
„Няма нищо лично.. Всичко е лично.. особено нищото.”

Няма коментари:

Публикуване на коментар