четвъртък, 12 ноември 2009 г.

Илюзия

Двамата бавно гледаха отминаващия ден.
 Гледаха и мълчаливо говореха.
 Казваха нещо.. но никой не разбираше какво казва другият.
 Ръцете се откъснаха, нощта дойде.. и те се разделиха. Тихо,незабележимо, реално и спокойно. Това беше последната им среща. Новият ден им донесе безпаметното чувство на нещо недовършено, на нещо живяно и оживяло в странен спомен за сън, как двама души посрещат настъпваща нощ .
 Какво ли беше пила тя?
 Какъв ли наркотик бе взел той?
 Това беше една от загатките на времето, решило да им подари един миг, толкова непавторим и прекрасен, че дори и паметта не бе пожеала да съхрани, от страх,че самия спомен ще измени така красивите и неповторими мигове.


Слънчево е. Топло.. меко.. времето. - тя
Слънчев е. топъл.. и мек този ден.  - той.
Какво ли ме очаква днес.. а утре? - тя
Ще има ли утре? - той. - Не искам днес да спира.. тихо е, неповторимо, истинско..

Двамата се приближиха незабележиво един към друг и спряха като заковани.. два южни полюса.. Неможещи нито да се слеят, нито да се разминат без всеки от тях да почувства силата на другия. Дори не се наложи да се сблъскат.
Дори не се наложи и да си проговорят.
Разговорите бяха за хората, които не могат да се разберат с очите си...
Той реши да отпусне силата си. Спря устрема си и подаде ръка.
 Тя я пое.
 Тихо, незабележимо и осезаемо.
 Бяха сами на пътя. Нямаше жива душа. Само те двамата. Вървяха... вървяха към слънцето. Вървяха заедно с него.. и тръгнаха бавно към залеза.
 Бавно започнаха да залязват.  Все още вплели пръсти един в друг.
 Седнаха изморени да наблюдават спокойното полюшване на малкото езеро до което стигнаха и зад което слънцето бе избрало да залезе..
Където то бе избрало да посрещне тъмнината.
Последният лъч се скри. Нощта простря плаща си над земята.. И над тях.
А сутринта.. тя не пожела да настъпи повече.

Няма коментари:

Публикуване на коментар