четвъртък, 12 ноември 2009 г.

Приближава се

Тръгвам натам, да, точно на там.
 Където пътят е точно пред теб, и дори още да не си започнал да го вървиш, ти го виждаш, ти вече имаш ясна представа за него, ти вече го вдишваш.
 Него. Този новият път.
 Който ще изминем заедно.
 С теб, мое дете.
 С теб ще вървим крачка по крачка, с тебе мама отново ще проходи, с тебе мама отново ще се научи какво е да вдишаш свободата, какво е да вдишаш дори болката, онази старата, която не позволи да се разгърне и която затрупваше до задушаване с юргани и плътни тежки завивки там някъде в скритите дълбини на съзнанието.
 Когато видим залеза, ние виждаме и изгрева. Вече знам, че това не е било залез, че всеки край ражда начало, знам,че краят всъщност е началото. Отдавна го знам. Всичко е така приемствено, така безкрайно безсмъртно и истинско, много истинско. Напук на скритата реалност, на пук на усещането за химерност и мечтателност.
 Може би реалността е илюзията. Съзнанието обича да се шегува с нас, обича да се шегува с психиката ни, която е много лабилна, многостранна, многостранчива и цветноусещаща и чувствителна. Тя е като пластелин и се поддава на много неща, неща подчинени на други неща - живот и време. Психиката ни е и уязвима и в същото време прекалено силна в слабостта си. За да си слаб се изисква прекалено много сила, която слабостта не може да възприеме. За да си сляп и да живееш така се иска много издръжливост, много упоритост, много инат и хъс. Напук на всичко, което си мислим, слабостта не е слабост.
 Когато избереш да си слаб всъщност пилиш по собствения си образ, пилиш неизпилими неща и рано или късно тази сила на слабоста отслабва за да отстъпи място на слабостта на силата. Кагато дойде силата, когато дойде усещането за свобода, тогава всичко е по-леко. Тогава очите виждат и не са покрити с перде, тогава силата не ги засипва с  мръсотия, силата не ги засипва със задушаващи завивки.. Тогава силата е сила, която нехае за силата си, която просто иска да спре да е сила, която просто иска да си почине и ти да си починеш от нея.
Кафето вече е изпито. Аз стоя на парапета и не се плаша от високото, то ме кара да полетя.
 Кара ме да се срещна със себе си.
 Кара ме да погледна и теб, съвсем да се разтворя и в теб, мое дете, кара ме да извадя иглите от погледа си, кара ме да почувствам себе си и то не само чрез теб.
 Така аз съм много по-истинска , така аз съм много по по-лесна.
 За теб.
 За мен.
 За останалите.
 Така аз не бода , така аз се извисявам и броя звездите около себе си.
 Така аз дишам свежия въздух на настъпващата бяла зима, на студа, смразяващ всшчки плевели.
 Така аз виждам оранжевото.
 Така аз виждам и жълтото.
 Така аз виждам цветовете.
 Не виждам в чернобяро, виждам в цветно.
Дете.. очите ти са така тъмни, толкова тъмни, че светят, те са огледалото,  в което виждам себе си и образът ми ми харесва. Продължавам да се гледам докато съвсем заприличам на нарцис. Харесва ми тази гледка.
 Искам постоянно да я виждам, искам да се оглеждам в твоите очи, искам да те направя щастлива и не само искам! Аз ще го постигна!

2 коментара:

  1. Много хубави неща искаш, моме! Стискаме палци да си ги направиш и... радвам се, че виждаш жълтото :)

    ОтговорИзтриване
  2. Нямах идея,че следиш и този блог :) А тази публикация е писана преди няколко месеца, ако не и година, поровичках се и я открих сред черновите :)

    ОтговорИзтриване