неделя, 29 август 2010 г.

...

Тръгвам замислено напред и те следвам.
Нощите отново са изпълнени с бръмбари, които не мога да спра.
Не мога да спра да мисля, не мога да спра да бягам, не мога. Не искам, не мога.
И пак не искам.
Безмълвно издавам вик и го сподавям, защото крак до крак вървя. Със себе си.
Посока изток е празна. Празна от мен, празна от всичко.
„Далечен вопъл, думи – суета
 и нищо в крайна сметка – пак лъжа”
Миражи, оазиси, пустини.. пустини с много, много оазиси и постоянна жажда.
Залепнаха ми пръстити по клавиатурата.. отново. Отнове след първоначалното притискане.. на тях, на мислите.
Всичко цветно има край, но има и начало. Пропаднах някъде, водовъртежите ме подеха и отново се върнах там. Точно там, където спрях.
Няма нищо изгубено, всичко е истинско, „страхът от удара, очакването, сблъсъкът.”
Краят на мъките никога не е идвал, просто е чакал времето си, за да се случи. Отново. Чакал е онази дупка, онази пролука, която ще му позволи да пропука още повече доспехите, с които рицарят се е окичил, доспехите, които нямат нищо общо със стоманените, доспехите, които тръпнат в очакване на това, което ще им се случи, на това което са подтискали и което ще се отприщи отгоре им.
„Събудих се гол от писъка на вятъра” - събудих се без себе си.
Събудих се до себе си.
Там съм.. точно там, където спрях. И животът ми е там, онзи, който толкова обичах и толкова прокрлинах, онзи, който толкова потъпках.
Скамейката седи пуста. Дори бирата я няма. Няма ме и мен.
И ме има. Там съм. Звук не издавам. Дори не мълча.
Кацам сато гарван върху старите си мисли и чувства и после отново обличам дрехите, усмивката си..
Нарамвам дисагите и виждам всичко в различна светлина. Дори не знам защо го сторих.
Блъскам се в стената. Отново.
Не виждам кръвта си. Отново

Няма коментари:

Публикуване на коментар