Духът в бутилка

...

2010-08-29T08:11:00.000+03:00

Тръгвам замислено напред и те следвам.

Нощите отново са изпълнени с бръмбари, които не мога да спра.

Не мога да спра да мисля, не мога да спра да бягам, не мога. Не искам, не мога.

И пак не искам.

Безмълвно издавам вик и го сподавям, защото крак до крак вървя. Със себе си.

Посока изток е празна. Празна от мен, празна от всичко.

„Далечен вопъл, думи – суета

и нищо в крайна сметка – пак лъжа”

Миражи, оазиси, пустини.. пустини с много, много оазиси и постоянна жажда.

Залепнаха ми пръстити по клавиатурата.. отново. Отнове след първоначалното притискане.. на тях, на мислите.

Всичко цветно има край, но има и начало. Пропаднах някъде, водовъртежите ме подеха и отново се върнах там. Точно там, където спрях.

Няма нищо изгубено, всичко е истинско, „страхът от удара, очакването, сблъсъкът.”

Краят на мъките никога не е идвал, просто е чакал времето си, за да се случи. Отново. Чакал е онази дупка, онази пролука, която ще му позволи да пропука още повече доспехите, с които рицарят се е окичил, доспехите, които нямат нищо общо със стоманените, доспехите, които тръпнат в очакване на това, което ще им се случи, на това което са подтискали и което ще се отприщи отгоре им.

„Събудих се гол от писъка на вятъра” - събудих се без себе си.

Събудих се до себе си.

Там съм.. точно там, където спрях. И животът ми е там, онзи, който толкова обичах и толкова прокрлинах, онзи, който толкова потъпках.

Скамейката седи пуста. Дори бирата я няма. Няма ме и мен.

И ме има. Там съм. Звук не издавам. Дори не мълча.

Кацам сато гарван върху старите си мисли и чувства и после отново обличам дрехите, усмивката си..

Нарамвам дисагите и виждам всичко в различна светлина. Дори не знам защо го сторих.

Блъскам се в стената. Отново.

Не виждам кръвта си. Отново

Приближава се

2009-11-12T16:13:00.001+02:00

Тръгвам натам, да, точно на там.

Където пътят е точно пред теб, и дори още да не си започнал да го вървиш, ти го виждаш, ти вече имаш ясна представа за него, ти вече го вдишваш.

Него. Този новият път.

Който ще изминем заедно.

С теб, мое дете.

С теб ще вървим крачка по крачка, с тебе мама отново ще проходи, с тебе мама отново ще се научи какво е да вдишаш свободата, какво е да вдишаш дори болката, онази старата, която не позволи да се разгърне и която затрупваше до задушаване с юргани и плътни тежки завивки там някъде в скритите дълбини на съзнанието.

Когато видим залеза, ние виждаме и изгрева. Вече знам, че това не е било залез, че всеки край ражда начало, знам,че краят всъщност е началото. Отдавна го знам. Всичко е така приемствено, така безкрайно безсмъртно и истинско, много истинско. Напук на скритата реалност, на пук на усещането за химерност и мечтателност.

Може би реалността е илюзията. Съзнанието обича да се шегува с нас, обича да се шегува с психиката ни, която е много лабилна, многостранна, многостранчива и цветноусещаща и чувствителна. Тя е като пластелин и се поддава на много неща, неща подчинени на други неща - живот и време. Психиката ни е и уязвима и в същото време прекалено силна в слабостта си. За да си слаб се изисква прекалено много сила, която слабостта не може да възприеме. За да си сляп и да живееш така се иска много издръжливост, много упоритост, много инат и хъс. Напук на всичко, което си мислим, слабостта не е слабост.
Когато избереш да си слаб всъщност пилиш по собствения си образ, пилиш неизпилими неща и рано или късно тази сила на слабоста отслабва за да отстъпи място на слабостта на силата. Кагато дойде силата, когато дойде усещането за свобода, тогава всичко е по-леко. Тогава очите виждат и не са покрити с перде, тогава силата не ги засипва с мръсотия, силата не ги засипва със задушаващи завивки.. Тогава силата е сила, която нехае за силата си, която просто иска да спре да е сила, която просто иска да си почине и ти да си починеш от нея.

Кафето вече е изпито. Аз стоя на парапета и не се плаша от високото, то ме кара да полетя.
Кара ме да се срещна със себе си.
Кара ме да погледна и теб, съвсем да се разтворя и в теб, мое дете, кара ме да извадя иглите от погледа си, кара ме да почувствам себе си и то не само чрез теб.
Така аз съм много по-истинска , така аз съм много по по-лесна.
За теб.
За мен.
За останалите.
Така аз не бода , така аз се извисявам и броя звездите около себе си.
Така аз дишам свежия въздух на настъпващата бяла зима, на студа, смразяващ всшчки плевели.
Така аз виждам оранжевото.
Така аз виждам и жълтото.
Така аз виждам цветовете.
Не виждам в чернобяро, виждам в цветно.

Дете.. очите ти са така тъмни, толкова тъмни, че светят, те са огледалото, в което виждам себе си и образът ми ми харесва. Продължавам да се гледам докато съвсем заприличам на нарцис. Харесва ми тази гледка.
Искам постоянно да я виждам, искам да се оглеждам в твоите очи, искам да те направя щастлива и не само искам! Аз ще го постигна!

Илюзия

2009-11-12T16:01:00.001+02:00

Двамата бавно гледаха отминаващия ден.

Гледаха и мълчаливо говореха.

Казваха нещо.. но никой не разбираше какво казва другият.

Ръцете се откъснаха, нощта дойде.. и те се разделиха. Тихо,незабележимо, реално и спокойно. Това беше последната им среща. Новият ден им донесе безпаметното чувство на нещо недовършено, на нещо живяно и оживяло в странен спомен за сън, как двама души посрещат настъпваща нощ .
Какво ли беше пила тя?
Какъв ли наркотик бе взел той?
Това беше една от загатките на времето, решило да им подари един миг, толкова непавторим и прекрасен, че дори и паметта не бе пожеала да съхрани, от страх,че самия спомен ще измени така красивите и неповторими мигове.

Слънчево е. Топло.. меко.. времето. - тя

Слънчев е. топъл.. и мек този ден. - той.

Какво ли ме очаква днес.. а утре? - тя

Ще има ли утре? - той. - Не искам днес да спира.. тихо е, неповторимо, истинско..

Двамата се приближиха незабележиво един към друг и спряха като заковани.. два южни полюса.. Неможещи нито да се слеят, нито да се разминат без всеки от тях да почувства силата на другия. Дори не се наложи да се сблъскат.
Дори не се наложи и да си проговорят.
Разговорите бяха за хората, които не могат да се разберат с очите си...

Той реши да отпусне силата си. Спря устрема си и подаде ръка.
Тя я пое.
Тихо, незабележимо и осезаемо.
Бяха сами на пътя. Нямаше жива душа. Само те двамата. Вървяха... вървяха към слънцето. Вървяха заедно с него.. и тръгнаха бавно към залеза.
Бавно започнаха да залязват. Все още вплели пръсти един в друг.
Седнаха изморени да наблюдават спокойното полюшване на малкото езеро до което стигнаха и зад което слънцето бе избрало да залезе..
Където то бе избрало да посрещне тъмнината.
Последният лъч се скри. Нощта простря плаща си над земята.. И над тях.

А сутринта.. тя не пожела да настъпи повече.

Нищо лично

2009-03-17T07:10:00.002+02:00

- Нищо лично…

Думите вече не бяха същите.

Думите някак си вече не стигаха до Нея.

Думите сякаш вече не бяха думи.

Бяха настроения.

Отминали.

Аз седях пред прозореца и слушах с някаква част от съществото си - супер отдалечена във времето и пространството.

Сякаш нито Тя присъстваше там, нито Аз.

Телата ни вече бяха „нищо лично”, телата ни не само че нямаха искра по средата си, телата ни ги нямаше в този момент.

Вратата тихо се затръшна. Дори не се опита да ме хване за ръка.. защото Аз за Нея вече бях – „нищо лично”

Горните мисли се появиха часове по-късно, когато се опитах да осъзная от кога седя така и бавно съзнанието ми започна да възвръща цветовете си и да ми припомня всеки един детайл от картината, която в онзи момент ми бе спестена, но сега връщаща се със сила, която аз надали щях да понеса. Но надали е друго.. надали, но го понесох. Понесох си всичко и това дори не можеше да каже, че е поредният горчив хап.

Това беше като „боцкаща вода”, това беше като нещо изминало и присънило ми се..

И тогава го видях. Лицето й.

На вратата се почука. - Илиян.

Пак той.. а човек често казва,че няма приятели.. Не защото наистина ги няма, а защото му се иска да ги няма, защото му се приисква и да се самосъжали, да се нарече неудачник, да се нарече хлебарка, която дори приятели си няма.

И в такива именно моменти Илиян имаше досадния навик да се появява и да разваля всичко. Да разваля развалината, която аз обичах да си строя с последните (уж) останали сили.

- Пак ли ти?! – ехидно го погледнах.

- Пак.

Ударих го зад врата.. както често правя в подобни случаи и както обикновено в подобни случаи, той се направи на изненадан.

- Нищо лично. – каза ми.

Думите му се забиха като игли в ушите ми.

- Защо го каза?!

Замахнах.

Този път му пуснах кръв и Илиян вярно се сепна, не го очакваше.

- Човече, ай успокой топката, ама отатъка в залата за фитнес. Представи си онова лице, което заслужава юмруците ти.

- Аз жени не бия.

- Е.. поне не съм жена.. това все пак е някакво успокоение. – рече Ильо с наведена глава обърсвайки кръвта от устата си. - Разходите за зъболекар са за твоя сметка да знаеш.

Спогледахме се и си взехме тъмна бира от хладилника. Защо ли точно тъмна.. навярно защото такава имаше и защото някак си алкохолът в нея навлизаше в кръвта много по-бързо и се разливаше с приятно топло-студено чувство.

Когато пием бира се усещаме някак близки..

Нещото което правим заедно.. имах нужда от такова нещо.. от нещо лично.

Илиян както обикновено нищо не ме попита. Не беше и нужно. Още когато започвах необмислената история си позволи за кратко именно в подобен момент да ми отправи предупредителен поглед. Обаче се сепна. Сепна се и се спря защото винаги е бил на принципа,че приятелите не са тези, които ще спрат приятел да не направи глупост. Особено приятел като мен, който обикновено се стреми именно към глупости с надеждата да ги изрита от живота си приживе и на стари години да не остане нито една глупост. Да остане сърцевината, да остане истината.. да остане нещо.. нещо лично. Илиян виждаше болката ми, виждаше в каква разруха живея. Но не си представи колко много ме заболя от думите му.. за това и поисках кръв.

- Разбрах. И се извинявам.

Обърнах се изненадан - и не чак толкова.

- Каза ли нещо? – попитах.

- Не. А ти?

Сериозно подозирам,че това горното не съм си го казал наум, а докато се взираме от терасата в градинката под нея.

Сериозно подозирам,че Илиян не ми прочете мислите.. защото аз просто ги изказах на глас.

- Прав си.

Аз пак се изненадах.

- Споко човече, не съм медиум, просто те познавам, може би до сега не съм се осмелявал така явно да ти отговоря, но когато сме заедно съм те забелязал,че си колкото далече толкова и близко и не ти прави впечатление как изказваш на глас мислите си. Мога само да се извиня, че ти показах,че те чувам. – Илиян се усмихна и ме удари леко с юмрук в рамото.

Останах загледан в тъмнината и не разбрах кога той си замина.

Не разбрах кога каза :

„Няма нищо лично.. Всичко е лично.. особено нищото.”

Играта

2009-02-14T13:27:00.003+02:00

Играта…

Тази която играем.. тази с нас самите, тази с чуждите..

Тази с живота, тази в живота.. тази, същата. Тази, която ни кара да настръхваме при мисълта за това какво сме заложили.

Без дори да го осъзнаем.

Играейки ние дори и не помисляме,че това не е просто игра.

Това е нашата игра, това е играта, която предопределя живота ни, това е играта, която ни кара да дишаме..

Или да спрем да дишаме..

Мисълта за играта..

В темата на днешната зададена тема се спомена и любовната игра..

Каквото и да се прави май и без любовта не може да се мине.. Кой каквото ще да приказва, всички пътища водят към нея..

Неудовлетвореността, ироничността и всичко обезсмисляло живота ни става все по-силно и предопределящо.

Несвързаностите стават взаимно свързани, когато се намеси тя - любовта..

Да поразсъждавам и за нея..

ЛИбовта.. да кажа,че това е нещо, което ти стяга гърлото, което ти докарва гастрит, което те кара да губиш контрол над тялото си, над сетивата си, над себе си!

И това колкото те изпълва със страх, влива във вените ти адреналин, кара те да поемаш необмислени рискове, да усещаш прилив на неподозирани сили, да губиш представа за това на какво си способен в собствените си очи и да достигаш висини, които не си подозирал,че можеш да достигнеш.. достигаш ги и на сутринта всичко се оказва сън, който дори не помниш..

Играта на любовта ли? Не ми си иска да звуча някак.. как да кажа.. обезверено, нихилистично, атеистично..

В един момент както си живеем като на пружина, играта добива такива размери,че губим контрол над всичко.. дори подсъзнанието вече не е подвластно на нищо. .. другите светове придобиват смисъл, идват безбройни оазиси.. и мисли за разни единения и нам какви си неща.. и всичко това е някаква илюзия, някакъв супер естествен наркотик..

Честно ако човек се опита да опознае самия себе си, да отвори очите си и да се погледне ще види толкова неща, които съзнателно е подтискал.. докато си играе на силен, на всезнаещ, на умиротворен, на уравновесен..

И в един момент от цялата тази игра изигран оставаш самият ти - потънал в собствените си заблуди, които от заблуди са се превърнали в истини..

И всичко това..

Отново..

Отново се оказва игра ..

В един момент кипиш от енергия и неподозирани сили..

Затваряш очи..

И танцуваш..

Присвиваш очи и казваш :

„ Ууу, жестоооооокаааа.. е тази.. тя.. онази.. петбуквената..”

В следващия момент вече облизваш дъното..

И езикът ти остава на сантиметър разстояние от земята.

Защото мъчението продължава, защото то не спира.

И да.. каквото и да правиш дъното не е до край.. остава място за шибаната агония, остава място за режещи мисли, и избистрени просветления..

И мислиш само за онзи край, който никога не достигаш…

В това е смисълът на цялото това желание (игра го наречете) да видиш в края..

В недостигането му.

Жестоко ли е.. да играеш игра, която продължаваш дори и да знаеш, че край тя няма, дори и всичко да е предопределено и дори рутиниращо и същевременно каращо те да настръхваш, каращо те да търсиш имането зад ъгъла, което дори не съществува, дори и ъгъл няма и всичко е някаква фикция породена от чаша вино да речем…

Тъмно било..

Много тъмно..

Точно преди да се разсъмне.

(Из „ Приказки от хиляда и една нощ”)

Винена нощ.. номер две, или три години по-късно

2008-11-24T20:34:00.005+02:00

Харесвам айсбергите, харесвам снеговете поляти с винен цвят, поляти с изветялото вино от снощи.. харесвам как привидно се топят от течността, а всъщност се превръщат в ледове, вишневите ледове на винените кристали..

Просто е, толкова е просто , кристални решетки, нам какво си, светът около нас, всичко е така просто, та чак е сложно.

Не мога да чуя думите ти.. какво? Какво казваш? Че ме обичаш?

Ай стига с глупости.. ще ми се всичко да е семпло, просто, голо, лишено от смисъл, целия свят, целия свят да е напълно безсмислен.

И слушам ,слушам хиляда песни и всяка със своето посланаие..

Виж какво намерих, виж! Виж луната, някой ден ще я покорим.

Никога няма да видя края, винаги ще виждам началото и винаги ще сме заедно?

Тази песен не ми писва..

Още съм тук, потънала в червено вино.

Още съм тук, тази лудата, тази която нахлува в нечий сън.. и му пожелава лека нощ... Нощта престава да е лека. Виж света.. не ти ли липсва? Такъв какъвто си го направихме, не ти ли липсва такъв, какъвто ни се искаше да остане..

А ние още сме силни, още сме виновни пред себе си. Още стоим заедно, още се гледаме през далекогледи.. още целувката ни напомня за нощта. Макар отдавна да е ден, макар отдавна нощите да са минало.

Всяка песен носи своето послание, всяка откъслечена дума достигнала до същността ми ражда нова дума, ражда ново чвство.. погледи.. Погледни света наоколо...

И Хенсън... ела тук. Искам да дойда при теб - това се пее..

Искам да надуя колонките, искам да изкрещя от прозореца си песента ти, искам да дойда при теб, искам да спра да те лъжа, искам да спра да греша, искам да спра с това тичане, искам да пратя 100-те хора живеещи в мен по живо по здраво да си търсят половинките и да спрат сда ме раздират. Искам просто да дойда при теб, искам да направим бъдещего, искам бъдещето да направи нас.. Искам да дойда при теб.. искам да ми помогнеш, подай ръка.. няма да я откъсна, ще я прегърта с моята, ще я целуна.. трябва да опитаме.. не бъди така разочарован от миналото.. когато някой тук и сега те очаква, когато някой тук и сега ти подава ръката си, когато някой тук и сега се е обърнал към теб въпреки всичката болка и неприязън към хората.. Искам да ми вярваш, че искам да дойда при теб..

Пусни ме.. искам да дойда при теб.

Той - ХаосЪТ

2008-11-14T19:24:00.003+02:00

Трескаво съблякох дрипите си и ето ме.

Зъзна още по-силно като снежинка пред вратите на пролетта.

Телефонът е хванал паяжина.

Не звъни.

Въпреки обещанието, което дори не ти поисках, въпреки думите ти, които дори не те помолих да изречеш.

И защо, защо по дяволите го правиш? На кого ще се подмажеш, на себе си ли, себе си ли ще поощриш?

Ще се пръсна по шевовете си, пръските ми ще опръскат лицето ти.. на ти сега, подмажи се сега, на частиците които откъснах от себе си. Защото са изгнили, защото и тях трябва да съблека, защото и те са като теб, дрипа.

Щастието изплъзнато от здравите ми хватки се смее иззад ъгъла.. по дяволите, всичко е ръбато и ъгловато, всичко ме съсипва с остротата си, няма заобленост, няма ги меките топки, с които се замеряхме като деца, няма ги истините, които толкова лесно ни навястяваха и които не бяха така враждебно настроени, както сега.. и сега говорят.

Те - истините..

И сега казват .. истината.

Но не е същото, не е!

Лъжата така се е вкоренила в нас, че е станала повече истина и илюзиите носят след себе си други.. тогава..

Какъв е смисълът истината да идва? Защо истината позволи лъжата да се вкорени до такава степен .. след като го е позволила да си иде там, в ъгъла. Нали всичко е ъгъл, дори и тя, и тя е ръб.

Запитвам се защо обичам кафето горчиво и дори горчиво ми сладни, запитвам се и проклинам глупостта си да задавам тъпите си въпроси, чудесно знаеща, че нямам отговор, чудесно знаеща,че така се мъча още повече..

Чудесно знаеща, че дори и така няма да изкореня съвсем онова, жилото. Жилката - онази жилка, която непрестанно ме дърпа към онова черното, към онова първичното, към онова безнадеждното отчаяние, което не е напускало сетивата ми.. макар и да им е давало почивка..

Днес.. днес се почувствах до някъде готова да му се насладя, дори на това отрицателното, да го уважа. Да уважа дрипите си - дрехи служили ми неотклонно, дори и дрипи все пак те бяха плътно до мен.

Странно е как колкото и да развиваме кълбетата на собствената си същност, толкова те стават по-големи. Обратно пропорционално на.. не знам.. това с пропорциите не ми е ясно, а и нали всичко е някак огледално. Математиката не я обичам, прекалено точна е, а аз не вярвам в точността, не вярвам в порядъкът.

Хаосът владее света ми, хаосът ме ръководи, той - хаосЪТ.

Тя - незнайно коя

2008-11-05T15:49:00.000+02:00

„Странно.. много странно.“ – Помисли си тя..

„Гепардите отново тичат в очите ми.

Тичат и същевременно не помръдват.

И пищят.

И плачат с черните си сълзи.

И никакво време не успя да ги отмие.

Никакво.“

Черните линии покрай носа си седяха там, сякаш винаги са били и сякаш така щяха да си останат – носейки белега на болката, която бе толкова силна, силна до безпаметност.

Толкова силна, че никой вече не си спомняше какво я беше породило.

Но тя.. тя знаеше за своята болка, макар съзнателно да я подтискаше.

Знаеше, много добре знаеше, че това е грешка. Толкова пъти бе давала компетентни и професионални съвети на десетки.. стотици хора за това как не е решение да изместваш центровете, в които се съсредоточава животът, че не е правилно да жертваш неща, които по право ти принадлежат, че не може едно нещо да съществува без друго,че не може същото това нещо да бъде така пълноценно, както, когато е в симбиоза с..

Млъкна с мислите си и се изсмя на себе си отпивайки от чашата с ликьор.

Опитваше се да опровергае сама себе си.

Опитваше да убеди сама себе си, че именно тя и животът й бяха онова изключение, заради което онази поговорка за това, че всяко нещо си има изключение, бе просъществувала.. но изключенията са едно, поговорките други..

Животът ясно продължаваше да показва, че не е част от изключенията.

Че е част от поговорките.

Че съветите не струват нищо за човека, който ги дава.

Човек прекрасно знае отговорите, прекрасно знае какъв съвет да даде на друг със същия проблем..

Но прекрасно се прецаква сам себе си, прекрасно се проваля в собствения си път, в собствения си живот.

Спомни си за нещо, което чу от една своя съквартирантка в общежитието, където живееха докато следваха..

Спомни си наранените думи, избликнали от едно наранено сърце, преповторени от друго.. също такова наранено.

Съквартирантката й се жалваше за пореден път по повод раздялата с първото момче в живота й..

Момчето й беше казало нещо.. че след раздялата й остават два пътя – Да се пропие, или да стане философ.

Може би вечно щеше да помни тези думи.

Толкова верни, но и така грешни.

Не .. не беше така..

Или беше..

Какво ли се криеше зад пиянството на кварталния пияница?

Дали не същото, което накара Ницше да каже:

„При жена ли отиваш? Не забравяй камшика!“

Или онова за Свръхчовека и надмогването на себе си, стремежът към истинската свобода, без богове, закони и…

Не беше ли едно и също нещо!

Лудост..

„ Може би съм луда. Може би е точно това!“

- По дяволите хората, по дяволите работата. Ами аз? Аз мамка му в какво се превърнах? Енциклопедия на човешки съдби.. докато стигна до тук и се огледам в огледалото.. и се виждам като гепард с прорязани черни сълзи..

Не, не се оправдавам. Не е възможно да о правя!

Облегна се бавно на люлеещия се стол.. дори в къщата си имаше същия стол какъвто имаше и на работа.

Сега почувства, че не може д се изплъзне от терапията, от терапията, която по всяка вероятност прилагаше сама на себе си.

С стаята отекваха щракащи пръсти по клавиши…

Тя.. коя бе тя?!

Коя ли?!

Нито една от всички.

Отново си представяше другата възможна съдба.

Бавно се извърна съм спящото в ъгъла дете. Да.. това там бе дете. Нейното?!

Погледна втренчено в същата посока..

Сякаш за да се увери, че все още е Тя - майката, тя - Хамелеонът, тя - Гепардът..

Или Тя - Незнайно Коя.

Споделяме си всичко, или кой по дяволите съм аз?!

2008-11-05T15:46:00.003+02:00

- Не.. звучи ми тривиално. Не може да го кръстиш така, това не е някоя от скучните ти песни писани за предишните ти жени. Това съм аз и ако ще ми посвещаваш песен..

- Ако ще ти посвещавам, мисля,че аз ще го направя, не ти да посвещаваш твоя песен от мое име на себе си.

- Объркваш ме.. ама си и ти…

- Именно аз съм. – рече той. -Аз поне знам какво съм, що се отнася до теб, бас държа, че не знаеш какво си, а камо ли какво искаш. Започвам да вярвам в онази приказка за жените..

Тя не отговори. Нацупи се и се навря в прекалено светлия ъгъл. Щеше й се да е тъмен и да потъне нейде…

- Ще ти се да се скриеш и да потънеш вдън земя.. мда…

- Ти не можеш? Не можеш да ме познаваш толкова добре! Не можеш да знаеш отговорите на всичко!

- Е.. не се сърди де.. голяма работа станало.. Все едно да ми се сърдиш, че съм се родил на 21 вместо на 22.. И не те познавам, наистина.

„ Всъщност дори не съм сигурен искам ли да те познавам.. нищо ново не ми показваш“– но това й го спести.

- Какво искаш да кажеш?

- Нищо, остави.

- Да.. да оставя.. все така казваш, ето че и ти казваш на нещо нищо, а то не може да е нищо, щом е нещо.

Главата го заболя. И на него му бе омръзнало да знае всички отговори.

Омръзнаха му собствените му песни, омръзнаха му жените, омръзнаха му всички лицемерни нагаждачкии това,че изискваха от него да им посвещава песни.

Чувстваше се все по-фалшив, фалшивеше със всяка следваща песен и всяка следваща песен и жена беше по-празноглава от предната..

Погледът му се отнесе някъде през времето, върна се в моментите, когато бе дете, когато порасна, когато постепенно изкачваше стълбицата на известността и се запита: „Къде по-дяволите се скъса нишката?

Къде свърши истинското, цветното красивото.. детското.. и как се стигна до тук.. да седи в тази стая с…“

Огледа се.

Всъщност тази, поредната, я нямаше, беше си заминала обидена от отношението му. Може би все пак тя бе човек.

Този път не можа да издържи.. както не издържаха всички, както и всички останали тя си замина, решена да намери, този, който ще заиграе по нейната свирка, които няма да я накара да се потруди за любовта му.. който щеше да й робува в желанието си той да постигне нейната любов.

Може би именно там бе грешката й.. или неговата.

И двамата се залъгваха.

Той-че ще я накара да се поизпоти, а тя - в сигурността си, че е всесилна и ще накара него да се изпоти.. все пак нали ще й посвети песен?!

Облегна се назад и посегна към чашата поставена на огледално чистата стъклена масичка. Поднесе я към устните си, но вместо да отпие направи отвратена гримаса. “Вкиснало се е. и то като шибаният ми живот“

Не можеше да запрати проклетата чаша към стената, макар да му се прииска в един миг.

Педантичността му към чистотата надделя. Все пак трябваше да признае пред себе си, че не е чак толкова освободен, както му се иска.

Макар да бе почти лишен от съчувствие и разбиране, това му качество бе породено от скуката, която изпитваше и от това, че той самият си ставаше скучен.

В такива моменти все се сещаше за Наталия. Колко бе разхвърляна тя, как не се поддаваше и на най-малкото чуждо влияние, колко по-твърда бе от всички мъже, които познаваше, да не говорим за жените.. и която не харесваше музиката му..

Която не пожела и дума да се отвори за песен посветена на нея.

След концерта снощи получи букетче от нарциси, а картичката гласеше – „Поздравления, скучният ти концерт този път бе цветно скучен.“

Какво можеше да означава това?

Какво друго.. след толкова време явно е решила да посети поне един негов концерт.. Очакваше следващата й стъпка, макар да не смееше да я предвиди.

Отдавна бе заличил Натали от съзнанието си, тя бе единствената, която не му повярва, тя бе тази, която го унижаваше и му се присмиваше, тя бе тази, която предпочиташе да действа, вместо да пее, пеенето за нея бе лигавня.

Не му се искаше да го признае, но това й мнение за музиката му го преследваше и той се стремеше да й докаже, че греши, макар и да знаеше,че тя няма да прослуша и една негова нота.

Той я беше забравил, нея, Натали.. но нарцисите от снощи.. не можеше да са от нея..

Стана и си наля от нова бутилка вино.. не забрави да подложи чиста бяла кърпа под чашата. Масата не бе от обикновено стъкло, това бе рядък кристал.

Дочу тих шум.. радиото. Звучеше.. по дяволите звучеше негова песен.

Отново му се прищя да счупи нещо.

С присъщата си самоувереност заряза виното и отиде да пуши в тоалетната, единственото място, където си позволяваше да оцапа.. изсмя се тихо на себе си и глупавите си мисли.

Натали потъна в цигарения дим, потънаха и всичките му жени, потъна всичко. Запъти се към банята,за да си удари душ. Случайно видя по пръстите си следи от червило. Искаше да изтрие всяка следа, но напълно бе наясно, че вътре сърцето не се поддава на особено почистване.. беше време или да иде на психолог, или да си намери разхвърлян/а съквартирант/ка.

Познанията му по психология бяха прекалено добри и знаеше какво щеше да го посъветват.

Многото пари не го научиха на разхищение, продължаваше да ги харчи само за необходими неща, дисциплината го бе запазила, знаеше, че ще го съхрани и за напред. Но му бе време за почивка.

В този момент се звънна.

На вратата беше тя! Натали, не я беше виждал, бе много, много променена, но със сърцето си усети..

Беше с една жена и още с прекрачването на прага се изплю на пода и най-нагло се усмихна.

В първия момент му причерня.. а после..

- А аз дори за миг си помислих,че ще ми е нужна терапия.

- Да ти представя приятелката си. Споделяме си всичко..

- Наистина ли?! Всичко?

Последва многозначителна усмивка.

- Идваме да те поканим на сватба. И да те поздравя за концерта.

- Защо сега? – недоумяваше той.

- Защото си готов да ти отговоря.

- Но аз нищо не съм те попитал.

- Достатъчно е, че питаш себе си. – рече Натали.

- Но от къде може да знаеш всички отговори!

- Не съм ти отговорила на последния въпрос.

- Какъв съм аз, че… - смотолеви той.

- Ти си гей.

Време е

2008-11-05T15:44:00.000+02:00

Тъмнината бе така прозрачна, че навлизаше през всяка пъричка на тялото на нещото намиращо се в нея. Поглъщаше го бавно и сигурно.. но без страх, без страдение, без съжаление.. без свян.
Варосаните къщи изведнъж се стопиха като ледени висулки на пролет.
Ти и аз, ти и аз, ти и аз..
Ще стопим леда.
Ще превъзмогнем себе си.
Ще се превърнем в свръхчовече.
Ще се превърнем в свръх себе си и няма да допуснем минали грешки от минали истории. Няма да позволим у нас за се разгори стар огън с нов пламък.
У нас ще гори нов огън с нов пламък, помнещ миналото, но създаващ настояще и бъдеще. Няма да изгорим, спомените няма да ни връщат назад, няма да създават реалност от спомени, ще създадат реалност състояща се от нас самите. И ние няма да си блъскаме главите над това какво е любовта, какво е страстта, какво изпитваш ти? А какво изпитвам аз?!
Няма да позволим тези въпроси да застанат между нас..
Просто ще живееем.
Животът е сложен, но се живее просто.
Заветът, който ми остави миналото не бива да се забравя, заветите са за това завети, за да се помняти да седят като окачена златна плочка на врата.
Заветите не бива да се забравят, защото се превръщат в невидима бетонна плоча, прикачена за нас и водеща ни към дъното.
Няма нужда да достигаме дъното!
Нали вече бяхме там..
Време е да позволим на ръцете ни да се превърнат в криле, време е да позволим на очите ни да прогледнат, време е да изхвърлим псевдо страховете си на боклука.
Време ни е отново да заживеем просто и с нас си самите..
Време е.

Беше време..

2008-10-22T06:43:00.003+03:00

Беше време, когато смятах, че лъжите ме съсипват.

Беше време, когато смятах, че мразя лъжите .

Беше време когато смятах , че лъжите са някаква форма на съществуване, беше време, когато смятах,че лъжите ме вбесяват..

Дойде време, когато дори не ми правят впечатление, дори се правя,че им вярвам.

Дори и да не им вярвам.. истината и лъжата лягат на везните и никоя от тях не се накланя. Равновесието е пълно, до колкото изобщо може да съществува равновесие, до колкото изобщо могат да съществуват и истините и лъжите.

Когато човек реши да отметне завесите, зад които се крие личността му, когато любопитството надделее над страха от това какво ще види, как ще се види, тогава се случва..

Не знам на някого идва ли му на ум колко са страшни ясновидците, колко са опасни всички онези, които ние доброволно пускаме в същността си, на които сме така благодарни, на които дори плащаме за това,че са навлезли вътре в нас и са си позволили на нас самите да казват какви сме и от какво се боим.. особено когато ние знаем отговорите и не смеем да си ги кажем на глас..

Особено когато зад лекомисленото ни желание да узнаем бъдещето си.. прословутото бъдеще не си даваме сметка какво всъщност правим. Никак не е лошо да се видят отговорите и колкото по-бързо това се случи толкова по-добре, но бързо в смисъл, че човек все пак трябва да бъде готов за това. Понякога сме в период на разграждане и макар и смътно да го усещаме е по-добре да не заставаме очи в очи с това и никак не значи, че по този начин бягаме…

Пред вратата

2008-09-20T07:43:00.009+03:00

Щадящите ти очи ме гледат..

Съчувствено и щадящо.

Уви!

Аз нямам нужда от твоята пощада, уви, аз отдавна не моля за нея.. уви!

Сама съм.

Свикнах със самотата, дори я търся съзнателно. Върви си!

Сърцето ми не плаче отдавна за теб, отдавна не изпитва онази тъпата болка, която сякаш не усеща и която в същото време те кара да се почувстваш като мекотело смачкано от менгеме, мекотело, което не остава нацяло смачкано и веднага след натиска възвръща меката си безформена форма, готово за следващ натиск.. и нехаещо за него.

Рутина.

Това си ти за мен.

Минало.

Това беше за мен...

Върви си.. няма какво да намериш вече у мен.. освен начупени стъкла готови да те порежат и да не почувстват нищо от това, готови да те унищожат и пак не почувствали нищо да се устремят нагоре в търсене на чувствата, в търсене на сетивността, на онази погубена сетивност, дошла да погуби и теб като те остави жив и усещащ, че не усещаш нищо.

Несвързаните ми и взаимно изключващи се мисли са ти познати, нали? Познати са ти. Напомнят за мен, създават представа зза призрачност.

Но аз дори приззрак не съм.

Защо седиш като попарен?!

Нима си мислиш, че можеш да промениш необратимото?

Дълго седях в тъмното и се взирах в невидимата ти светлина, дълго изписвах мислите си, дълго иззплаквах сълзите си, за да произвеждам още повече.

И сега плача.

Без да усещам нищо.

Те текат, те изтичат.

А аз пак нищо не усещам.

Плитко езерце мие краката ми. Сладководно езерце. Сладникаво.

Престани да ближеш краката ми, престани де ме гледаш с умоляващи очи!

Не можеш да ме трогнеш, отдавна не можеш да ме трогнеш.

А беше време, беше време когато..

Не искам да се връщам назад.

Уж си спомням и в същото време паметта си играе с мен.

Преставам да мисля за това. Сама съм, няма ги дори предметите, от които бях заобиколена, никой не ближе краката ми... Всъщност си имам нещо - празен поглед, мой постоянен спътник и една сянка, отказваща да приеме невидимостта ми...

Молба за припадък, или гняв срещу вятъра

2008-08-14T06:43:00.003+03:00

Ще се съмне всеки момент…

Звездите все повече избледняват на фона на вече сивеещото небе..

Скоро и то ще изкристализира в едни от тай-топлите си цветове.

Звездите ги няма.

Няма я студенината им, няма го и това, което думи нямам да назова, но чувствам. Сутрешното кафе прах е събрало..

Сутрешно ли е?! От кога седи така в чашата, от кога каймакът му е станал толкова плътен и от кога аз не го пия, а само го оставям така отстрани и се взирам в черното му тяло..

Не помня.. забравих и името си.. забравих, че..

Но аз ще си спомня..

Довършват ме и днешните часове…

Ето, че е ден, ето че няма и помен от нощта и от звездите..

Нещо пак задушава сърцето ми, нещо пак задушава дробовете ми.. но дишам. Продължавам да го правя.. По навик някакъв… Не знам защо.. може би защото така трябва, може би защото така обещах на дядо боже, може би защото това беше условието да падна на земята и да видя какъв е животът там долу.

Да.. аз сгреших.. сгреших и моят дядо и татко не ми прости.

Изпрати ме на някаква безумна мисия там долу.. за да се сетя, че аз пак се превръщам в човек, а от ангелът няма и помен…

Липсва ми. Той. Ангелът… Липсва ли липсата му, липсват ми разговорите с него, липсва ми и компанията му.. но господи!!!

Аз не искам повече.. спри този ад!

Спри това наказание! Не искам повече да бъда човек! Спомних си, о аз си спомних какво значи това..

Извинявай, умолявам те, прости ми.. виж ме, аз дори ангел не съм..

Червей съм!

Стъпчи ме поне.. недей увеличава болките и мъките ми!

Знам, знам че мога да понеса много, много от тях и колкото повече, толкова повече!

Не съм твърдял! Не съм го твърдял никога, че мога да умра.. па макар и да се превърна в ангел, аз преди всичко си оставам човек!!!

Защо не можеш да ми простиш!!! Защо не можеш да ми простиш, че съм такъв, какъвто точно ти! Ти ме направи!!!

Защо ме чупиш, защо ме пречупваш!!! Не виждаш ли, че не се получава..

Аз се усуквам, аз се извивам, навсякъде плискам от кръвта си, а тя не свършва..

Червен съм, топъл .. топъл и студено.. студено ми е!

Защо си толкова жесток към себе си?! Защо го правиш?! Не мога.. боли ме! Болката ме разяжда, дупката става все по-голяма..

Празен съм.. само осъзнавам все по-голямата си празнота.. която ме болиииии, крясъците ми!

Как така не ги чуваш?!

Тези игли, които заби във въздуха, който дишам, те не те ли пронизват!!! Толкова ли ти харесва и ти да си човек?! Толкова ли ти харесва да ме използваш мен, защото умея да чувствам и да изпитвам?! Но аз все пак не съм ти…

Отдели се от мен.. пусни ме! Прости ме!

Милиони пламъци изригват.. вулкан от пламъци ме изгаря..

Недей, спри.. спри! Помогни ми поне да припадна.. Направи поне това за мен!

Та аз до сега каквото направя, само за тебе го правя.. направи и ти нещо за мен.. искам.. Моля теееееееее!!!

Крясъците ми не те достигат. Забравил си слуховото си апаратче в банята… Много такива като мен изтекоха в канала… и много крясъци като моя са отправени към теб… Всички се сливат… в един…

Тишината е крясък… крясъкът е тишина… ако няма крясъци, ти ще откачиш от оглушителни звуци..

За това ли ни гледаш така спокойно?! За това ли така спокойно продължаваш да си там горе - толкова недостижим и нереален, толкова жесток и безпристрастен! Не изпитващ обич, не изпитващ омраза, добро и зло и каквото там още изпитваме ние по-низшите от теб….

Погледни ни! Ти дори очи нямаш. Божество такова..

Ти си посмешище за класата си! Ти ли си това, дето трябва да станем като него?!

Ти не можеш да ме съсечеш сега, дори и да го поискаш.. защото брадвата ще отскочи и ще се забие в челото ти..

Ще видиш, че и ти притежаваш от онези неща.. от кръвта ни, ще видиш, че ти си поел толкова много от нея, че дори я повръщаш всяка нощ, когато останеш сам и тъмния й цвят ни залива… но ние продължаваме! Продължаваме да светим… защото сме звезди! И колкото и дни да настъпят, запомни, мъчило на дните ни!

Ние сме и ще бъдем по-високо от теб!

Говорим си... а ти чу ли нещо?

2008-08-14T06:41:00.001+03:00

Срам ме е от мен.
Не мога да се погледна в очите.
Мразя се до дъното на душата си! А тя излиза прекалено плитка и унищожена, много повече отколкото си позволявам да го видя. Но аз нали нямам очи! Така и не си ги получих… въпреки моята молитва.
„А и защо ти са?”
Така би казал някой, който не го питам.
Жаждата по смъртта отново се възражда. Доктор Ох Боли, според който болките се лекуват само по един начин каза веднъж, че говоря като потенциален самоубиец… Страхувал се да дойде да ми помогне, да не би да си посегна. Това нямало да си го прости… Сякаш не на мен ще си посегна, ами на него. Но всъщност той се страхува именно от това, не защото го е грижа за мен. Смешно…
Потенциален самоубиец съм… вярно…
Такъв който не може дори живота си да си отнеме.
Такъв, който не може да види заобикалящия го свят и да го приеме.
Такъв, който не спира да плаче и да го боли мястото… мястото където отдавна няма нищо, освен паразитиращата илюзия, която зверски мъчи и която не си отива. Само приспива съзнанието за момент и засипва с лъжи. Все едно ме боли кракът. Ампутираният.
Ще се съсипя! Но защо?! Не съм ли вече съсипана? Не съм ли вече?
Ма неееее! Къде ти, има още за убиване.
Както казвах на едно друго място…
„Ако Смъртта съществуваше светът щеше да е много по-прекрасен и лек, елементарен, но поносим...”
От къде знам ли?
А от къде знам как се отварят и затварят очи?
А от къде знам, че се диша, а от къде…
Съсипаният ми живот започва… започна. Сега. Точно сега, когато свърши.
Нямам сили дори да спра и да погледна нещо… каквото и да е. Нямам нищо, освен … несъществуващото си зрение.
Ти помниш ли? Помниш ли, кога дойде при мен и се опита да помогнеш? Помниш ли, когато и тебе те изгоних!
Никой не заслужава да узнае какво става там, вътре, или навън… ако няма вътре.. тогава навън има ли?!
Помниш ли как ме зашлеви през лицето и ръката ти потъна някъде?
Дори не те забелязах… А ти си мислеше, че удряш лицето ми!
Запомни… аз нямам лице! Мен ме няма. И ти не ме виждаш, ти не видя мен, ти не можеш! Не можеш да ме видиш. Сигурно, защото аз не ти позволявам.
Позволявам си само да те гледам отстрани и да плача за теб.
Поредната загубена кауза, която остава незабелязана и погребана в лоното на забравените дни.
А нощите?
Тях ги няма и не ги е имало.
Както и мен ме няма.
Гласът звучащ в ушите ти не е дори моят. Взех го на заем от едно момиче, което си пилееше думите по цветната пътека, а аз вървях по стъпките й и ги събирах. Събрала съм вече толкова много…
Само че мене ме няма. Запомни го! Разбери го! И бягай… бягай докато можеш.
Не се подвеждай от милата ми усмивка.
Тя дори не е моята.
Не се подвеждай по плувналите ми в сълзи влажни очи.
И те не са моите…
Повярвай! Аз съм една проклета крадла и съм дошла тук за да си отмъстя на всеки, който направи грешката да обърне очи към мен.
„ А сега?” – сигурно се питаш…- „ Кой ми говори?!”
„ Еми… отново.. отново не съм аз.”
„А ти кога ще ми заговориш?”
Аз нямам собствени думи. Трябваше да го разбереш.
Времето изтича, нямаш много секунди за отстъпление.
Послушай ме.
Коварството ми няма граници.
Хората навремето се опитваха да ме подиграват. Наричаха ме Вампи… Нямаха никаква, ама никаква представа колко прави са и то не само защото зъбите ми прекалено много напомнят на вампирските.
Нима си помисли, че куче, което лае не хапе? Хапе, но не иска…
Нима си го помисли?
Но мило, я виж!
Виж малките дупчици на шията си…
Казах ти да си тръгваш, казах ти да се махнеш и да се спасиш… е не ме послуша.
Помниш ли какъв беше преди да ме срещнеш? Помниш ли?
Надали.
И ти забрави.
Добре дошъл в кръчмата на забравените крадци на духове. Ела.. не се притеснявай, тук никой не е нежелан, стига да има сили да го понесе.
Ти още не си станал един от нас.
Не си станал част от мен, макар и да получи първото причастие.
Мъките ти едва сега започват.
Какво не вярваш ли?
Мислиш си, че пак ще си същия, че пак ще раздаваш милосърдие? Че всички ще те обичат, особено Тази - Любовта на живота ти!
Нека ти кажа нещо, подрастващо копеле!
Нека ти кажа нещо за глупавото благородство и самонадеяна доброта, която те провали. Дори любов на живота си не си имал.
Това бях аз!
Аз откраднах Любовта на живота ти и я превърнах в пепел, с който посипах очите си.
От тогава виждам с нейните очи.
От тогава говоря с нейния глас… от тогава съсипвам всеки, до който се докосна.
Гледаш ме прекалено скептично.
Май ме мислиш за мръднала?
Нали така.
Е, че така си е, понякога е хубаво да можеш поне да мърдаш.
Или да пълзиш.
Но няма за мене.
И ти ще стигнеш дъното, помни ми думата.
Тогава някой ще открадне очите ти.
Тогава някой ще се смее с твоята усмивка и ще целува с твоите устни.
Тогава ще гледаш как крадецът те обсебва и те кара да станеш като него.
Тогава ще усетиш колко е сладко да ти е горчиво и колко истинско щастие се крие в нещастието.
Тогава ще изсвириш най-черната песен с пръстите, които едно време наричаше свои. Тогава ще изречеш най-пламенните слова, които не си и предполагал, че някога ще изречеш…
Тогава ти ще се влюбиш в себе си.
Ще стоиш до близнака си и ще му удряш шамари, без да можеш да го уцелиш.
Тогава ще разбереш!
Тогава ще разбереш какво е станало и какво представлявам аз и какво всъщност е животецът, който бедните хорица толкова искат и възхваляват…
Не ми обръщай внимание… говоря обичайните глупости.
Не ме гледай недоумяващо.
Все едно нищо не си чул.
Върни се на повърхността и си представи, че не знаеш истината.
Това предпочитат всички.
Това го предпочетох и аз.
Предпочетох го и така си подписах смъртната присъда.
Но само на хартия.
Защото ме преметнаха…
Някой беше взел ръцете ми, открадна подписа ми.
Ожени ме за теб.
Не си представях така сватбения ден.
Не си представях, че мога да кажа „да”… С моя си глас, който дори не мой.
Тъмно е… изключително тъмно. Точно преди зазоряване.

Има още за убиване

2008-08-14T06:40:00.001+03:00

Днес започна.. Започна и Вчера.. и Утре започна.

Сливане. Мълчание.. и много.. много думи.

Останали изхабени от прекалената си употреба, останали изхабени от неподходящото си призвание.. Да улеснят комуникацията между хората…

Мълчание и тишина. Звучат в ушите ми въпроси. Както обикновено… както обикновено нечии пръсти за залепнали върху клавиатурата…

Проскърцват ми зъбите. Не е съзнателно.. ако бе съзнателно това нямаше да се случи.. те просто щяха да се покажат.. Те просто щяха да се усмихнат.

Мълчание.. отново то.. и бачата звучаща от Winamp-a.. Пак си откраднах нещо. Мда, от тебе си го откраднах, от теб един от всички останали.. и не ми се обиждай.. мерси за бачатата, мерси за минутите смях, които ми подари в същите тези минути, когато вътрешно изливах пореден поток сълзи, останалото не бе нищо ново.. Дори това, че след кратката ни среща ще напиша това…

Музика и ноти, музика и нечии чувства вникнали в ушите ми и поникнали от малко семенце, покълнало и вкоренило се здраво у мен.

Подтискането. Мълчанието.. и колкото повече говориш, толкова повече мълчиш… редят се безкрайни коловози от думи и колкото повече говориш, толкова повече мълчиш.. а колкото повече мълчиш.. толкова повече мълчиш.

Ослепяваш. Преставаш да се бориш.. Преставаш да искаш да гледаш. Ти вече си престанал.. и да поискаш да се върнеш.. връщане назад няма.

И пак го правиш… От страх.. от страх да не го видиш пак. Това.. грозното.. това разочароващото..

А казваше някои, че когато се страхуваш от нещо, тогава му постилаш червената пътека и го каниш у себе си. И той престанал да се страхува… вече никой не викал при себе си.. Само си давал такъв вид…

Взимаш си сбогом против самия себе си, взимаш си сбогом с моментната радост, с моментната обич и с моментното щастие, което си позволил да се роди в сърцето ти и да остане.. за миг там. Преди да дойде тя.. Сланата.. която ти.. ти сам повика, за да го унищожи, преди то самото да унищожи теб и вече унищожената ти душа, която е неспособна да обича вечно, която предпочита да мрази, да продължи да го прави.. защото тя.. Омразата продължава да те поддържа жив.. Особено омразата към самия теб…защото заради нея, заради омразата все още има нещо за убиване в теб.. защото заради омразата ти продължаваш борбата си…

И заради объркването, което настъпи у теб.. Заради объркването да наречеш омразата обич, а обичта омраза.

Объркването внася ред, а контрастите равновесие.

Мислите просветват. Отново. Подобно на онази свещ . Угасналата. Блестят като нощен калейдоскоп изгрял на небето.

Въртележка, в която ти самият си една песъчинка, малка брънка от онова, което си мислел, че представляваш, а всъщност не си. Малка брънка, която пречи на истината да се прояви, малка брънка, която проправя път на самия теб към все повече трънливи пътища и все повече засъхнала кръв по стъпалата.. Стъпала останали безкръвни и твърди. Стъпала, от чийто пети тече само солена течност.. Стъпала, които продължават да вървят по тръните и да не си признават болката..

Кръвта става на вода.. но такава.. солена.

И ти вървиш..

Продължаваш да го правиш.

Както преди.

Но отдавна не е преди.

Ти отдавна не си този от преди, ти отдавна не живееш на този свят, само си призрак в стените му, през които не можеш да минеш и да се пренесеш пак там.. в Отвъдното.

Остана ти само мълчанието.

И разговорите с теб самия.. разговорите, за които нямаш уши колкото и да крещиш и да призоваваш слуха си, очите и това сърце, за което толкова се говори..

И ето го и него… това за влюбването, което всеки се избива да дъвчи, макар дъвката отдавна да е втричена…

Опълчвам се дори против него. Мразя го! Мразя го от как се е появило на шибания свят, а омразата ми не е покълнала.. тя се е вкоренила.

С добро убивам любов, с философия убивам щастие, с мисли убивам себе си.

Слънцето и Самотата

2008-08-14T06:39:00.000+03:00

„Ти знаеш ли, че разказа ми луната

за любовта между Залеза и Зората…”

А ти, ти знаеш ли, за една друга притегателна сила..?

Тази межди Слънцето и Луната.

Може би няма от къде да го узнаеш.. те двамата наистина се обичат.

Виждат се два пъти за 24 часа и все се преследват, за да може кратките им срещи да продължат по-дълго.

Но Самотата.. тя.. самотна и огорчена стояла между тях и не им давала нищо повече, от едно бегло докосване.. бузка до бузка..

И Знание.. Знание, че съществуват, Знание, че ще се срещнат.. поне два пъти.. поне за мъничко.. за тези толкова дълги 24 часа… толкова дълги…

А Самотата самотна и огорчена също била разкъсвана.. - От Желанието си да ги събере и от Озлоблението, което изпитвала към тях, защото и Те.. и Те, тези топли създания не я забелязвали.

Говори ли за нея, дори я проклинали.. и то в нейно присъствие..

Говорили за нея, но не я забелязвали, никой не й подал ръка, никой не й подарил дори един топъл лъч…

Слънцето било толкова тъжно, че добротата в сърцето му не достигала за нея.. за Самотата, а Луната била толкова разстроена, толкова светла..

И нито капчица от силната й светлина не била обърната към нея, към Самотата..

Бедната Самота, седяща на тъмно между двамата влюбени..

Никой не признавал на Самотата усилията, които прави, за да продължи любовта им, никой не знаел колко кървави ръце и изпочупени нокти й костват срещите.. възможността, която давала на Слънцето и на Луната да се видят.. да знаят за съществуването си и да очакват деня, когато ще бъдат заедно постоянно..

Когато Слънцето ще стопля, а Луната ще свети.

А Самотата.. тя не била лоша.. но стояла все на тъмно и плачела заедно с Луната и Слънцето.. Плачела и с хората, които постоянно я обвинявали и я проклинали..

Нея… Самотата.

Но тя.. Тя си нямала никой, освен постоянните упреци…

Искала да изчезне.. да стане .. нищо да стане.. Вместо да е постоянно там някъде, между Видимото и Невидимото…

И ето.. сега Самотата вече е само Спомен.. Седи на едно пънче от отсечено дръвче и разказва.. за себе си.. и несподелената си любов към Слънцето…

Любов на тъмно.. Любов, която оцелява векове..

Самота, която мечтае да я запалят и да изгори вместо да седи на тъмно..

Самота жертвала себе си за него.. за Слънцето… за любовта на Слънцето към Луната….

Слънцето.. то било… Дете… много импулсивно и много Усещащо.. но най-вече то било справедливо.. било като един Дон Кихот на нашето време.

Не понасяло несправедливостта и вечно яздел своя дървен кон в борба с несправедливостите, със злото и в защита… на своите вятърни мелници.

Детето било щастливо.. непринудено и Истинско…

С обелени колене и счупен преден зъб.. от последните му премеждия с комшията Гошко… но това са те.. Деца…

В защита на една голяма зелена жаба, Слънцето пожертвало зъбче, но спасило своята Дулсинея, която и днес му била благодарна.. И днес тя живеела в сърцето му.. макар отдавна да не изглеждала като безпомощното жабче, каквото била приживе…

Та малкото Слънце обичало Музиката.. и от мъничко обичало да живее в нея … За това и тя продължила да му бъде вярна цял живот…

Но понякога Слънцето било тъжно… веднъж без да иска смачкало един охлюв и се почувствало много, много зле.. тогава и Вината се настанила в душата му.. то решило, че не е този Дон Кихот.. щом и той.. и той не вижда добре… но Зрението казвало друго… Вътрешните очи на Слънцето повече не го подвели. От този ден на татък нямало премазани охлюви.. имало само охлюв в сърцето…

Сърцето било като онзи охлюв.. смачкания… и толкова меко и топло… но с много, много здрава черупка, която го пазела от смачкване… дори той не можел да си го смачка..

За това все имало нещо за убиване.

Но в Слънцето от незапомнени времена било тъмно.

Точно преди да се съмне.

Скитникът

2008-08-14T06:36:00.001+03:00

Където заглъхнаха думите, там се чу крясъкът на старата кукумявка, до скоро дремеща под стряхата на къщата, която преди малко се издигаше на земята, а сега бе превърната на прах и пепел... Купчина стари и непотребни вещи се търкаляха малко по-встрани и мълчаха. Ехото разнесе стъпките на бързащ плъх дошъл да види има ли тук нещичко и за него... Стружките на някакви спомени дълбоко потънаха в плътта на седящия отвън човек... В побелелите му коси въшките тършуваха за заспали чувства, а бълхите на мършавото куче, седящо в краката му подскачаха бодро, напук на всичко наоколо... Човекът поседя още малко с не виждащ поглед и сякаш така щеше и да си остане... но не...нещо го накара да погледне към слънцето и небето, които отдавна вече не го заслепяваха...нали бе ослепял...
До него спря минувач...

- Ей, господине, защо си се спрял тук, не виждаш ли колко е мръсно? Ще вземеш да си лепнеш някоя болест, виж се колко си слаб, направо плачеш за нещо такова...

Мъжът сякаш едва сега забеляза, че някой е дошъл при него... опита се да се сети дали познава този глас... От много време в главата му звучаха много гласове... те се смееха, подскачаха досущ като живи, плачеха и сълзите поливаха последното живо цвете в сърцето му... но този глас му бе непознат, него не го беше чувал...

- Не виждам, който и да си ти човече, къде се намирам... дойдох тук, за да си почина от дългия път, кой знае дали някога пак ще мога да спра, това навярно е последната ми почивка. Ти няма ли да поседнеш? Гласът ти не ми е познат.

Минувачът едва сега видя, че седящият мъж е сляп и нещо не е наред със него...

- Ами аз съм... има ли значение? Ела с мен, другаде ще си почиваш, тук едва ли ти е мястото.

- Господине, човек едва ли някога ще си намери мястото, какъвто и да е той, където и да е той, с когото и да е той... човекът е алчен... Погледни купчината около мен, вдъхни от праха, който ме обгръща, погали кучето в краката ми... Това е животът, това е... Ходим къде ли не, движим се с кого ли не, постигаме какво ли не, загубваме победите си, дишаме прах, галим лениво и разсеяно някое гладно куче и мечтаем за чист въздух, никакви болести и така нататък... Защо ми е да виждам всичко това? Аз го усещам... Имал съм какво ли не, всяка моя мечта бе сбъдната, всяка моя усмивка бе искрена, всяка моя мисъл бе чиста, всяка моя крачка бе по мека зелена трева... а виж ме сега... казваш прах и мръсотия имало...

- Ей за какво ми говориш? Ще дойдеш ли с мен или не, мисля че има каква да научиш, не си мисли, че всичко си видял...

- Не съм си и помислял подобна глупост. Но сякаш и желанията ми са затънали в прах… Не искам още да ставам. Почива ми се, толкова път изминах…

- Защо не ми разкажеш? Може би ще ти олекне…

- Ще ми олекне ли? На мен вече нищо не ми олеква, само ще ми дотежи… Прав си. Научил към много и имам какво да разкажа… но не ми се говори.

Млъкна и се загледа нанякъде. Не искаше да си спомня, не искаше да престава да бъде оня философ, който бе преди малко, преди този разсеян минувач да го прекъсне и да го върне пак там… Където слънцето свети и заслепява, където дъждът мокри, където водата утолява жаждата… където парите все още имаха някаква стойност…

Минувачът видя много неща изписани на лицето на стария скитник. Но не умееше да чете на този език. Не умееше, защото животът още не му бе дал макар и бегъл намек за азбуката си. Недоумяваше защо още се занимава със стареца. Усещаше нещо, което го човърка лекичко някъде вътре в него… Може би това бе състрадание?

- Но кой си ти? – страх се долови в гласа му. Изглежда бе започнал да разбира.

- Наистина ли не се сещаш кой съм… Щеше да е по-добре да не се спираш, нямаше да узнаеш кой съм… Всъщност нямаше да узнаеш ти кой си… или още по-точно какъв ще станеш.

Старецът така беше вперил очи в минувача, сякаш му се искаше да го прониже.. Но нямаше нужда. Човекът отсреща бе пронизан отдавна. Паниката не можеше да се скрие, острата й миризмата забоде…

- Но аз… аз съм така щастлив… винаги съм бил. Имал съм какво ли не, всяка моя мечта е сбъдната, всяка моя усмивка е искрена, всяка моя мисъл е чиста, всяка моя крачка е по мека зелена трева… И виждам се сега… в прах и пепел… с въшки, бълхи…

- И мъдър… много по.мъдър от колкото си. Ще се научиш да четеш. Днес получи първия урок. Това не бива да те натъжава. Аз приличам ли на тъжен?

- Не… а аз?

- Ти си изненадан… радвай се на това чувство… Виж ме мен… отдавна нищо не ме изненадва.. дори срещата ми с теб… всъщност с мен самия.

- Това не може да е наистина!

- То не е истина. Страннико… какво те накара да ми протегнеш ръка? Не се ли досети, че въшките ми може да кацнат и при теб… не ме позна. Разбирам. Знам и защо ми помогна… За да можеш да заспиш тази нощ спокойно.

Тишина. Отново тишина последва. Рано бе за сбогом. Времето бе спряло. Решило бе да им направи тази последна услуга. Нещо, което рядко правеше, но те бяха вече на пътя.. бяха в самия му край. Заслужили си бяха почивката.

След време… незнайно колко…

Слепият странник стана без да продума нищо на онемелия човек пред себе си. Стана, но не продължи напред. Върна се назад и тръгна с все по-бодра походка по обратния път. Тревата бе мека и зелена…

За секунди минувачът усети болки в коленете и се строполи в прахоляка. Нещо го накара да погледне към слънцето и небето, които странно защо не го заслепяваха... нали бе ослепял... Не усети ничие присъствие, освен това на бездомното куче. Кучето, което бе изживяло живота си.

Писмо с ябълково семенце

2008-08-14T06:33:00.001+03:00

„Здравей, мое малко съкровище...

Пиша ти от портите на Рая, при които те оставих и които те приеха, но останаха затворени за мен.

Знам, че където и да се намираш, ти не ме мразиш, че те изоставих... но не ме е и обичаш... Не ме мразиш, защото в Рая не учат никого на това и не взимат никой, който има склонност към подобно нещо...

Не ме обичаш, защото не знаеш за мен.

Никой не е почувствал нужда да ти каже, а и ти не попита...

Там където си няма майки и бащи, няма деца, няма разлика между населението...

Затова ти така и не се запита от къде си дошла...

На мястото където си не растат ябълковите дръвчета... никой не знае за тях... но аз ти нося едно семенце.

Ще ти разкажа чрез него какво значи да обичаш и какво значи животът ти да има смисъл...

Ще ти разкажа какво е да оценяваш нещата, ще ти покажа как да бъдеш човек, а не от онези противни божества, които сега ти правят компания...

Наричат се свободни, а на теб не ти говорят.

Искат да те превърнат в едно от тях...

Съжалявам, че те пратих на това място...

Прости ми.

Прости на бедната си майка.

Защото аз нямам нищо, когато те нямам до себе си.

Знай, че направих това от обич, знай че човек греши, дори и от обич... и знай... ти си човек.

Какво е човек ли?

Посей това семенце.

Погрижи се за него, постарай се то да израсте здраво и зелено. Порадвай му се, когато цъфне, осмели се за заплачеш при вида на тази красота...

Осъзнай какво значи красотата...

Не плачи дълго, когато цветчетата повехнат, защото те не умират.

Осъзнай какво е смъртта, осъзнай, че от нея нещата не изчезват, а се възраждат... само приемат нова и по-истинска форма.

Продължавай да гледаш дървото.. поливай го, обичай го.

Научи се да обичаш, защото това е най–истинското нещо, с което превъзхождаме божествата, това е нещото, на което малкото семенце, което ти изпращам, ще те научи...

Гледай как минава времето и как твоето дръвче се променя.

Осъзнай какво е времето.

Осъзнай, че нещата около теб мърдат, че не само ти живееш.

Намери във времето любимите си късчета и се научи как да живееш, че това да ти доставя удоволствие.

Осъзнай какво представлява удоволствието.

Не слушай какво ти говори божественото, вслушай се какво ти говори сърцето. Ти си човек, човеците имат сърца... ако беше божество, тогава нямаше да вземеш семенцето, защото нямаше да го забележиш. Божествата не се интересуват от някакви си семенца...

Но за теб... ти ще разбереш, че това не е някакво си семенце.

Гледай как от семенцето пред теб ще се възправи едно красиво и все още нежно дръвче, което оживява благодарение на теб.

Осъзнай нежността.

Гледай как дръвчето ражда плодове.

Осъзнай какво представлява раждането, така ще осъзнаеш и как си дошло ти...

Гледай как тези плодове узряват и ще разбереш как си пораснало и как узряваш с всеки изминал ден.

И когато ябълките узреят вземи една.

Тази която вземеш, знай, че ти я изпращам аз... Отхапи и сдъвчи парченце от нея.

Научи се да отхапваш, осъзнай вкусването...

Погледни в средата на плода и виж какво ще намериш... когато разбереш...

Тогава ела пред тези порти.

Аз ще те чакам, но няма да съскам... защото не аз съм змията.”

Целувка по горната устна, или денят на соления дъжд

2008-08-14T06:31:00.001+03:00

На пътя те срещнах и видях, че днес не е днес, а е било вчера и вече е късно да те извикам и да те взема с мен.
Ще ми се да можех да ти кажа всичко това, да можех да докосна очите ти и ирисите им да затрептят в очакване на моите.
Осмелявам се въпреки всичко да си пожелавам толкова много неща и да очаквам дядо Коледа с онзи чувал, в който моят подарък не заема никакво място, ала тежи ужасно много. Добре, че благородния старец има тренинг и носи на много от нещата, които ние простите хора така и не се научихме.
Седя отново на терасата. Това не е същата тераса. Това е онази тераса от преди много години, която е отново тук...
Топлото слънце уж не е така силно, но потта се стича на малки вадички покрай носа ми и не спирам да си мисля, че някой ден аз също ще се стека по стените си и малко солено езерце ще остане в краката ти. Ти ще се питаш що за солен дъжд е това...
Остава ми да се помоля и на него... - Тате Господ, за да ми направи една последна услуга... - да ти каже, че това съм аз и аз съм този дъжд.
Това в краката ти са моите солени дни, белязани от сълзите, които толкова събирах за теб, белязани с нощите, които не събирах и се опитвах да изхвърля в сутрините и които явно са се запазили като чернови именно за този миг, когато с език ще преминеш през горната си устна и ще усетиш онази странна сол, която уж е сол, а на тебе ти е сладка...
Говоря несвързано... отново говоря така. Ти беше свикнал на несвързиците ми и дори не ти правеха впечатление, всичко ти беше ясно, а хората около нас оставаха така шокирани, че някои дори ти даваха от онези съвети... които са така снобарски и обвързващи, караха те да се чувстваш като хванат в капана на това, което си ти, за сметка на това, което другите искат да направят от теб...
И в един ден...
Ти избра тях.
Избра ги и забрави за мен.
Това не ме натъжава вече, съжалявам, че те загубих... но знам, че натъжава теб, защото знаеш, че никога няма да бъдеш така свободен, колкото и аз да се моля за това... знаеш, защото не се осмеляваш да си го пожелаеш.
Не пазиш мен дори като чернова, но в онзи ден... - Денят на соления дъжд, ще си спомниш и малката солена капка ще се разтвори в мен както се разтвори едно време...
Не преставам и аз не преставам...
Облизвам долната си устна и не те забравям, вечно ще те помня, защото съм вечна.
Може и нескромно да прозвучи, но мен не ме е грижа.
Не помня някога да съм страдала от излишна скромност, особено пред самата мен, но винаги ми е било неловко да слушам хвалби от околните.
Това го смятам за прекалено снобарско и нереално, чиста проба лъжа на някое краставо куче обречено на адски мъки, заради своята подлост.
Знам, че заради това си мислене останах отритната и заради това ми мислене ме намразиха толкова и те отнеха от мен, защото краставите кучета бяха надушили моето най-слабо място, което те нямаха и не познаваха... любовта ми към нас двамата.
Кучешката завист е ужасна, често сравняват кучето с нещо толкова благородно... а защо тогава го сравняват не само с това. Понякога казват това и за котките, но излиза, че те са много по-благородни същества, защото съществуват съвсем отделно, имат свой живот и начин на мислене, взимат решения и изискват от хората не само да искат, а и да дават.
Кучетата само дават... бият ги, а те сляпо се подчиняват и търпеливо чакат някоя мизерна ласка...
Както много хора правят... и накрая с толкова малките си желания нямат и не постигат нищо.
Аз въпреки всичко ще се стопя щастлива, това няма как да се промени, защото вече се е случило. Сбъдна се най-голямата ми мечта да изпитам истинско разграждане в атмосферата, която с теб създадохме... вярно е... и ти помогна за това, макар и да се уплаши и да избяга, защото някой ти каза, че било страшно... и ти го послуша. И ето, че пак до тук се стига...
Страхът се показва само тогава, когато някой го извика.
Някой ми прошепна, че те е видял и не си бил същия... това никак не ме учудва, но те разбирам, ти направи последния си избор...
Но... щом те разбирам защо тогава не искам да продължа и да живея... не помня някога да ми е дремело за някои безполови същества и да страдам от някаква гузна благородност...
Недостатъкът при мен е, че съжалявам понякога бездомните кучета и съм проляла не малко сълзи, заради това, че те са обречени и не мога да им помогна. Не мога защото уж помогнали им, те ще ми „помогнат” да се изгубя... веднъж не се вслушах в знанието си и това ми костваше доста скъпо, костваше ми теб.
Моята последна и най-жестока грешка...
За това искам да си простя...
Когато тези мои мисли те достигнат и върхът на езика ти изтръпне, ме пусни и ме освободи от това проклето безсмъртие.
Не се сещай повече за мен... това е последното ми желание.

Спомни си и ме пусни... не си мисли за мен, забрави ме за втори път, за да мога да продължа някак в някой друг живот в някой следващ свят, без да остана свързана с този.

Може би нямаше нужда да ти казвам това, а просто да си ида, но не се стърпях и пожелах една последна целувка по горната устна...

Прозрачно огледало

2008-08-14T06:29:00.000+03:00

Сводовете на старите къщи говореха нещо на хората минаващи под тях. Обаче никой не ги чуваше, колкото и да крещяха.

Доверието между хилядите психически същества бе спаднало и светът се бе превърнал в едно нищо и никакво свърталище на духове, които били обладани единствено от мисълта за надмощие и взаимното си изяждане един друг.

Сенките, които до скоро обитаваха града, излязоха на слънчева светлина и всички най-после видяха истинската им същност. Никой не бе предполагал какво всъщност представляват и към какво се стремят, никой не предполагаше в кой точно момент ще дойдат да си вземат това, което са спечелили, да вземат плодовете на мръсния си труд...

Мръсен труд съществува ли? Кога един труд се нарича мръсен?

Парцаливият просяк, седнал в подножието на градската управа, стана спокойно и замина. Мигът бе настъпил и той примирено пое по новия си път.

Нито се страхуваше, нито се радваше... просто цял живот се бе подготвял старателно за този момент, когато сблъсъкът ще настъпи и на повърхността ще излязат всички, абсолютно всички.

А прошката? Къде бе мястото на прошката през цялото това време?

Какви бяха онези безбожни празници в църквата и безбройните литургии славещи Дявола? Нима можеше да се избегне това, което стана и което постави в шах целия град? Тръгна към картата на света, която седеше в центъра на площада и точно сега... градът, в който всички наоколо се бяха родили, не бе обозначен...

„Той не е съществувал никога” - бавно му нашепна онзи глас, който го съпровождаше откакто се помни и заради който глас проклятието стана негова сянка... Проклятието, което поверието, за което никой не си спомняше, предсказа, че ще остене с него постоянно.

Гробището седеше все така в далечината и сякаш всичко си бе както преди, само дето бе празно... без следа от всеки малък бял паметник, под който лежаха само черни души. Просякът застана мирно и погледна към слънцето, толкова топло, толкова жълто, толкова красиво и истинско..., погледна цветната градина, в която децата все още си играеха и в която времето не съществуваше, защото то никога не е съществувало, защото градът, сащото площадът, защото мястото където седеше, мястото където бе отраснал... то никога не бе съществувало, слънцето не бе никакво слънце, небето не бе небе...

Огледа се още веднъж и видя, видя точно това, което бе гледал милиони пъти, но бе отказвал да види...

Пустотата.... сивите тонове, тоновете прахоляк и валящите се в него празни бели листове.

Кръстопътища

2008-08-14T06:27:00.001+03:00

- Най-вероятно ще съм на работа. Не знам дали ще успея да се освободя и да дойда с теб.

- Да, няма нужда да ми обясняваш, ясно ми е защо не си правиш труда.

- Престани! Не бъди такъв! Не искам да присъствам за кой ли път вече на скучните сбирки на онази тълпа застаряващи мъже, говорещи само за любовта, която нямат, а си мислят, че притежават, завладени единствено от...

- Моля? Ако обичаш спомни си, че сега пред теб стои един от тях, застаряващите!

- Нима?! Сам го каза... превръщаш се в един от тях! Стой си в това положение, но аз не искам да участвам и да седя до теб. Както знаеш, всеки прави своя избор.

- Това какво би трябвало да значи?

- Направи си сам изводите, а ако пак не ти е станало ясно... Сериозно обмислям възможността да се раз...

- Спри! Дори не се осмелявай да го изречеш, защото ще си го получиш!

- То и без това отдавна ... – не се доизказа.

Седеше в очакване на думите му и макар да знаеше какви ще са те, броеше секундите до изплуването им на повърхността - мястото, където отдавна нищо не изплуваше, освен спомени за отминали дни, когато всичко бе различно, когато животът не се бе намесил толкова остро. Усещането, че тепърва ще става каквото ще става й се стори още по-ужасно от случващото се в момента, но стъпките на босите й крака по завиващия път ставаха все повече и тя бе загубила образа на човека пред себе си, макар и да усещаше присъствието му.

- А за мен? А за мен? Замисляла ли си се?

Изказа на глас собствените й мисли, които със всичка сила се блъскаха в стените на съзнанието й...

- За теб си мисля от години. И се питам... – му каза.

- Питаш се какво се случи с нас, нали? Тогава ли какво се случи, или какво се случва сега?! В кое време беше с мен и в кое престана да бъдеш?! Трябваше ли да ставаш толкова малодушна и да не ми кажеш, че червеят е започнал да яде сладката ябълка?! Трябваше ли да се правиш на змия, да ме заслепяваш, сякаш истината нямаше да излезе наяве? Мълчиш! Защо мълчиш ? Нямаш ли си готов отговор и за това?

- Престани да нападаш и да ме обвиняваш, само защото съм отказала да ида на място, където е толкова скучно и досадно, където се задушавам и се чувствам унижена, че изобщо...

- Унижена от какво? Че си с един също толкова досаден и скучен мъж ли? Това ли те унижава?! Моля те, поне сега не се отклонявай и не ми замазвай очите. Добре разбирам, че ставащото е поводът, който си търсиш, за да ми кажеш... Искаш да се разделим, нали?! Ха! Но и в това не си сигурна, пак ме подлагаш на изпит и искаш да разбереш как ще реагирам... Как ще реагирам ли? Не мога да те понасям каквато си сега! Не понасям малодушието ти, не понасям страховете, които те изяждат, унищожавайки малкото смелост и истинност в теб, оцелели в този момент! Мразя момичето, което беше до мен през последните месеци... Обичам тази, която наднича в момента зад сълзите в очите ти.

Погледна я.

- Хайде..., когато се наработиш - иронията в гласа му се засили - няма защо да идваш с мен, прави каквото искаш, но преди всичко знай какво искаш, или избери правилния път към научаването му. Събирай си багажа, ако щеш, само не ме занимавай с разни глупости, лъжи и врели-некипели... Всъщност нашите кипяха, нали?

- Кипяха... - наведе глава - Добре. - примирено и тихо промърмори - Повече няма да...

- А, не! Не го казвай, никой от нас двамата не може да решава какво ще се случи ... , бъдещето не ни принадлежи толкова, колкото ни се иска... До виждане!

Отново прочете мислите й...

Човек цял живот търси някой, с когото да не се налага да приказва, а да говори мислено... Тя знаеше каква е вероятността това да се случи в живота. Смяташе, че ако срещне такъв човек, с когото ще може да мисли и усеща... тогава раят на земята ще започне...

В същото време силата, способна да съедини две сърца, я плашеше със своята предопределеност.

Престана да мисли. Отдавна бе сама в стаята. Събра багажа... Взе и общите неща. Не искаше да се сеща за него, не искаше и той да се сеща за нея. Никога вече... Не предполагаше, че има толкова много неща, които те двамата са събрали, които те дваматаса направили. Заедно. Изглежда бе забравила и това. До този момент. Клещите около сърцето й се стиснаха още по-силно. Заслепи се от усещането за болката нахлула в очните й ябълки, стомаха и черния дроб. Не бе предполагала до сега колко осезаема може да бъде болката... и физическата и духовната. Как и двете са толкова свързани, че би било немислимо да не ги смятаме за едно цяло.

Повече не трепна, сякаш това не бе тя, сякаш и багъжът не бе нейн... Отиде в някакъв магазин за втора ръка и остави там дрехите си, с изключение на тези, които носеше на гърба си... Вещите остави в оказион... Замина...

...

Той излезе от апартамента и отиде да потича в парка.

"Ето го разнообразието, което всеки от двама ни искаше... Е..., получихме си го"

Изтича до малкатата постройка, където се събираше с приятелите.

Вече го чакаха.

Никой не забеляза промяната в него, никой не забеляза липсата...

На нея.

Всичко бе както обикновено. Все старите подхвърляния, все същите задявки с минаващите момичета... Прибра се в къщи...

В къщи ли?! Нея я нямаше, нямаше следа дори, че изобщо е съществувала. Освен миризмата на парфюма й... Нея нямаше как да изгони, колкото и широко отворени да бе оставила прозорците.

"Ама че банално!" - ядно се огледа той.

Противно му беше, че го е застигнала тази толкова изтъркана съдба с любовта и... Но това бе неговата съдба, неговата обич, неговите чувства. Това прави ли ги изтъркани?

Когато ураганите минат през нечие тяло, колкото и да е подготвен човек за пораженията, които ще настъпят, толкова по-трудно ги понася и успява да живее с тях.

Седна на леглото, опря се о рамката му, заслушвайки се в песента звучаща от уредбата...

"Тишината вали във прозореца

като бяла надежда до мен

и сред толкова стъпки на хората,

чувам твоите стъпки да стенат,

и сърцето си чувам да бие,

над звезди и пътеки бездомни,

ти не можеш от мен да се скриеш,

да останеш единствено спомен...

...

Тишина, тишина

само тя ми остана след теб.

Тишина, тишина...

...

Аз съм сам, без любов, търся твоята нежна ръка...

...

Запомни, не е късно

да отвориш вратата внезапно

и раздялата с дъх да разпръснеш,

и да върнем горещото лято..."

* * *

Мъж стоеше на пейка в парка, прегърнал вече голямата си дъщеря.

Покрай тях мина жена, съпровождана от две момчета.

"Стари мой приятелю,

чуй годините,

всеки има своят дом и свойто рамо,

всеки има своя път и свойта съвест...

Виж децата ни колко са порастнали...

...

Не, недей да ми припомняш,

не недей да ме поглеждаш,

тъй отчаяно и нежно,

не както преди....

...

Стари мой приятелю,

чуй годините,

всеки има своя миг,

единствен миг,

всеки има своят сън,

несбъднат сън,

виж очите ни,

колко уморени са..."

Разговор с невидимия образ от медальона

2008-08-14T06:26:00.002+03:00

Когато те срещнах онзи ден все още ми се искаше са поглъщам въздуха и да си мечтая, че един ден (а може би нощ) ще се запозная с майка си и баща си и ще ги попитам къде са били до сега и защо не ми се явиха по-рано.

Но аз те видях прекалено ясно и се докоснах до онази твоя скрита частица, която ме накара да забравя, че някога изобщо съм имал сърце, или поне нещо, заради което някой нарекъл хората чувствителни същества…

Когато снощи заспах, сънувах, че вървя по отдавна не посетени места и се сетих, че едно от тях беше твоят дом…Сетих се, че отдавна не се бях сещал за теб и за хората и съдбите, които ни запознаха и ни накараха да слеем очите и въздухът, който дишаме… Хората, които ни научиха да дишаме заедно…

Хей… Ти знаеш ли къде са сега те? Знаеш ле къде мога да ги открия? А?!

Но и тебе те няма…

Къде се скри пак! Моля те, така и двамата ще умрем, забрави ли, че дишаме заедно от въздуха, който ни бе подарен от съдбата?

Слава богу, у теб все още е останала някаква мисъл… иначе нямаше да надничаш, макар и страхливо зад тази стена…

Какво? Отдавна не ме беше виждала, нали? Казах ти за съня, който ме върна отново при теб… Знам, че си тук и те има, знам, че онова не е било сън, защото на врата ми се е обесил един медальон, в който е скрит образът ти…Черна магия е запратила моят образ при теб…

Моля те…, върни ми го! Без себе си аз не съм същият, не мога да се смея, не мога да намеря ключовете за вратата, която снощи залостих, само и само, за да не дойдеш да ме прибереш… Без себе си съм сляп за света наоколо и виждам само Сенките на отминаващите хора, залутани насред чаршията, която незнайно как се е пръкнала в мен…

А мен всъщност ме няма…

Детето, което видях на улицата вчера изкрещя ужасено, избяга при майка си и каза, че било срещнало Черната Сянка, която идвала да го прибере… Каза, че вече щяло да слуша и да бъде до своята майка, която знае как да го защити от Черната Сянка…

До този момент не си бях задавал въпроса…

„ Коя е черната сянка…?”

Но сега си го зададох…

„ И коя е тя?”

Това съм аз… или поне това, което е останало от мен и може би носи само бегъл намек за това, което съм бил някога и навярно пак ще бъда един ден…

Моля те… Върни се и върни името ми, върни се при мен, ако трябва…но не ме обричай да живея в света на Сенките… Много добре знаеш, че обичам цветовете, че обичам живота, колкото и шамари да ми бие, обичам и смъртта, защото и тя е живот… Но не обичам черните одежди, които ме покриват и ме карат да се превърна в чудовище, с което майките плашат своите непослушни отроци…

Не ме карай пак да ти се моля, аз знам, че те има, знам! Защо се криеш!

Ето и ти почерня! Образът в медальона, прилепен до пазвата ми, сега е заместен от черен фон…

Защо ми отказа? Защо?! Та аз исках само да живея и да се опитам да не греша толкова много, исках да изкупя грешките си, да се извиня…

Знам, че мразиш извиненията… Всеки път, когато се извинявам, ти ме зашлевяваш през сърцето и ми казваш, че едно извинение, или милион такива няма да променят вече стореното…

Казваш, че искаш резултати и трябва да се опитам да не повторя стореното, защото повторя ли го, то тогава не е било никаква грешка, а нещо съзнателно търсено, прикрито зад думите: „Без да искам.”

А ние нима не знаем какво искаме?! Наистина ли не знаем?

Кажи нещо! Защо ме караш да говоря? Какво искаш да чуеш от невидимите ми устни? И кой всъщност е невидимият? Ти или аз?

Вълнувам се от новата ни предстояща среща и това какво ще речеш…Чудя се дали пак ще ме пернеш, или ще измислиш нещо друго, което да направиш, само за да разбереш още нещо за човешките реакции, или за реакциите на една Черна Сянка…

Не мога! Просто не мога да се спра и да застана лице в лице с теб…

Както онзи ден.

Но къде по дяволите е лицето ми?

Защо ми го отне, така и ти самата няма да стигнеш до истината…

Защо забрави за въздуха, защо не запомни името ми, защо не го записа в картотеката на живота си, а го остави някъде в периферията като нещо важно в съществуването ти, но останало неназовано и неоткрито?

Защо? Защо си позволи да заспиш преди да си запаметила цялата информация?

Защо остави мен да заспя и повече да не си събудя, а да потъна някъде между съня и пробуждането?

Ние сме обречени.

Моята молитва

2008-08-14T06:26:00.001+03:00

- Молитвата ми чуй, но се направи, че не си го направил... Сториш ли го ще ми помогнеш да продължа напред и да се боря за живота си... моля се да ме погуби щастието, моля се да ме целуне мъката, моля се да ме прегърне страстта, надявам се да ме отмине любовта и да ме застигне обичта...

- Чух те... но коя си ти и имаш ли някаква представа за какво всъщност ме молиш?

- А трябва ли да имам някаква представа?! Смятам, че е напълно достатъчно да те помоля, а то си е моя работа дали знам, или не... твоята работа е да сбъднеш молитвата ми...

- Аз отдавна съм я сбъднал... ти отдавна живееш в сбъднатата си молитва... Помоли ме нещо друго.

- Не искам. Нямам нужда от нищо друго. Всъщност... моля ти се! Дари ме с очи!

- Когато станеш достойна за тях и очи ще имаш. Достойнството се спечелва трудно, а очите трябва да се извоюват... Останала е още много кръв у теб... не достатъчно си проляла, а очите се хранят с кръв. Ти имаш нужда от големи очи..., но не и от гладни очи.

- А? Нима ми е останала още кръв?! Тогава защо не я виждам?!

- Защото още нямаш очи.

Купих си спагети от магазина

2008-08-14T06:23:00.001+03:00

- Докато седяхме с теб оня ден на прозореца и си говорихме, забравих да ти спомена нещо...

Ходих на пазар и там видях, че магазинерката си говори с един клиент. Гледаше го много особено, сякаш е от друга планета... Очите му бяха хипнотизиращи и някак отнесени... Той й каза нещо и тя припадна... А аз седях и гледах без да помръдна... Никой друг не съзря това... Всички хора вървяха и никой не се сети да погледне момичето на касата, което се бе свлякло на земята, а мъжът довел я до това състояние отдавна си бе заминал...

Аз продължавах да седя и да гледам, сякаш не бях там и това не стана пред очите ми... Станах и се запътих към изхода, но охраната ме спря... В ръцете си държах пакет спагети, чиято касова бележка бе незнайно къде...

Не си бях платила.

Исках да си тръгна по-бързо от това странно място, където хората не бяха хора, а някакви странни сенки обикалящи и населяващи моя свят... или аз техния???

Исках да се върна при теб, в нашата малка крепост, в нашия малък, но истински дом, обаче ме повлякоха именно към мястото, от което исках да се махна... към касата.

И тогава Те видяха...

Видяха едно повалено от живота същество лежащо на земята с притворени уморени очи неспособни да се вдигнат... Всички гледаха нямо...

Момичето най- сетне събра сили и се опита да се изправи...

Охраната я попита:

- Какво е станало тук? Защо си на земята?

- Паднах.

- Как така ще паднеш, да не ти прилоша, или някой ти направи нещо? Каквосе случи?

- Срещнах ЖИВОТА... Каза ми, че скоро повече няма да го видя, защото онзи ден го обидих и убих един човек... Себе си... Не го исках, ама се убих и затръшнах и последната врата, останала отворена...

ЖИВОТЪТ дойде на касата и поиска да му таксувам един килограм щастие, сто грама любов, двеста грама мъка и три килограма страдание...

Аз го гледах и не вярвах, че е избрал точно МЕН...

Отказах, а все пак това е работата ми... Но... Ние не предлагаме такива артикули в магазина, нали?

Момичето потледна недоумяващо, а скупчените хора я сметнаха за луда...

Ето, че управителя дойде и като разбра за какво става дума прати момичето да си иде...

Не мога да го забравя това...

На другия ден пак отидох в магазина... Нея я нямаше, а на мястото й седеше някакъв мъж...

Приближих се. Стори ми се много познат, някъде го бях срещала... На табелката с името му би написано: „Живко”. Замръзнах на мястото си...

Той ме гледаше...

Така както и Нея погледна вчера...

- Коя си ти? – попита ме

- Не знам... – отговорих. - Ти ми кажи.

- Не съм аз този, който ще отговаря на безсмислени въпроси..., ама ако все пак държиш, иди на щанда за детски играчки и вземи първата, която ти попадне. После ела при мен. Ще говорим пак...

Отново попаднах в омагьсан кръг и отново се залутах в странния магазин...

Все пак отидох към щанда, много добре знаех къде е...

Затворих бавно очи и се оставих краката сами да ме доведат до мястото, където много пъти се спирах...

Чудя се този Живко от къде се сети, че това е любимото ми място в супермаркета...

Затворих очи и хванах нещо меко и топло...

Обаче го изтървах някъде...

Търсих го неуспешно, така и не го видях...

Тогава взех нещо друго...

То не ми напомняще за нищо...

Знаех, че ръцете ми не се празни, а в същото време не усещах допира на нещо, което би трябвало да държа...

Запътих се обратно към касата...

Все още със затворени очи, този път и да исках не можех да ги отворя...

Стигнала съм по някакъв начин до онзи мъж, който мй хвана ръката и взе странния предмет...

Отворих очи. Пред мен седеше същото онова момиче и ме попита:

- Освен спагетите, ще желаете ли нещо друго?

Кой ми дойде на гости

2008-08-14T06:21:00.000+03:00

Следите от вчерашните спомени се разляха и потънаха някъде в по-затънтените и скрити мрежи от съзнанието ми, които още не съм достигнала, а и надали ще достигна някога... Дядо ми ми дойде на гости, но беше забравил да доведе баба, а аз исках тъкмо нея да видя, онази, със сивата коса, вече оредяла от годините, мека и леко къдрава. Дядо си аз така и не го видях, не го пипнах докато е бил в моя свят и ето го и него... възпълен с добродушен и весел вид, леко поклащащ се из пътя между света на мъртвите и този на живите... Аз все пак му се радвам... Този човек е моят дядо! За него всеки ми е говорил с добро и аз сякаш и него познавам... ние сме се срещали и друг път, в моите сънища и той ме е люлял на коленете си и ме е притискал в недодялано грубовата, непохватна, но нежна прегръдка...

- Дядо! Ами баба? Къде е баба? Днес имам рожден ден! Защо и тя не дойде? Добре ли е, нали не ми се сърди за нещо? Аз усещам нейното присъствие, ама нея я няма... Какво означава това? – очите ми се изпълват със солени капки заплашващи да прокапят по грапавите страни на изпитите ми бузи... брей... кога и моето лице загрубя???

- Баба ти... Ами тя, мила,... уморена е. Остави я малко да си почине. Цял живот не е шега работа. И аз я гледах отгоре и й се карах да спре за малко, ама тя умора не усещаше... знаеш я... дори когато ти самата я караше да си почине, тя не се спираше. Само чакаше да се скриеш и пак шеташе из двора... ама не й увря главата на тази жена. Но права си беше. Казваше... помниш ли какво?

- Помня... Казваше, че ще си почива, когато умре... едва ли е знаела и предполагала кога ще дойде този час. Е, сега навярно си почива.

- Ами да... Виж как знаеш. Почива си, ей там горе, на онзи хълм и ми прати много здраве да ти нося. Само дето баба ти те обича и сега освен , че не я свърта... абе. Духа й се залепи за мен като гербова марка. Затова не я виждаш, ами я усещаш. Остави я ти нея... кажи ми сега какво става с теб... че баба ти не ме оставя на мира и все се опитва да ме прати без време при тебе, че не ти било добре. Аз колко неща имам да правя там на другия свят, а тя все припира. Щяла сама да иде при тебе, ама още е рано и отатъка не я пускат да се върне за малко във вашия свят, защото можело да си остане някъде по средата... трябвало още време да мине. Та... остави я ти баба си... Моето момиченце... Как си? Напоследък... виж от колко месеци идвам пред вратите ти, а ти не ме пускаш, защото перде имаш на очите. Ходих аз при много лекари и долу и горе, ама не ми казаха нищо. Все от самосебе си ми казват, че ще ти мине... ама ти все така седиш и аха да те видя да се усмихнеш и слънцето да погали страните ти... виждам те увехнала, унила съборена на земята, слаба и... Кой ти стори това! А? Аз няма да позволя внучката ми да е на този хал... Ама и ти нищо не казваш... Много гордичко си моето момиче, само ми кажи и ще ти помогна...

- Деденце! Много те обичам! И тебе, бабо! И тебе много те обичам! Как да ви товаря! Малко ли сте изтърпели и вие!

- Ти не бери грижа за нас. Ние си знаем работата, ти не си знаеш твоята.

- Дядо... Знаеш ли, че на мен не ми се иска да живея така както сега? Знаеш ли, че тук сега при мен започва пак да става ад и то поредния... Познаваш ли моята приятелка... казва се Кали... от Калиакра. Тя не иска да ме види, а аз ... само нея си имам тук, само нея избрах от всички тук...

- Познавам я ами! Как да не я познавам... То и тя милата все сълзи лее и сега като идвах насам, пак я мярнах една такава разстроена, че пратих при нея дядо й, че да й се накара... Каквито сте и двете...

- Дядо... много ме боли и искам господ да го накаже оня и да не му дава да я приближи, защото я накара да страда и избра мен! Мене избра! Не е само това... Баба ми липсва и тя... кажи й да спре и да мирясва, че по-скоро да я видя и нея.

- Ти остави баба си, ами гледай себе си да оправиш. Виждам те аз тебе, че все към нас гледаш и все приказваш за смъртта, че и приятелка я наричаш! Това не е никаква приятелка, момиченцето ми. Заради нея, аз не те люлеех като бебе и заради нея бяхме толкова време разделени с баба ти и все си уреждахме срещи пред надгробната ми плоча... преди и ти идваше с нея..., а сега... сега едва ли би намерила къде е гроба ми... и нейният също. Сега си заминавам за малко, че те зазържам...

- Недей! Спри!

- А, няма такива работи. Бягай да работиш, като се върнеш, аз ще съм тук и ще те чакам, пак ще си говорим. А сега отивай да си изпълниш задължението, което си поела, а аз ще си почина малко. Ще се помоля тук и там за тебе и дано да успея. Искам като си дойдеш тая вечер да ти се е случило нещо много хубаво и прекрасно и слънцето да наднича в очите ти... и баба ти ще сe опитам да доведа. Когато сме заедно, може и да я пуснат...

Кое е правилното?

2008-08-14T06:19:00.001+03:00

Когато те видях за първи път ми се искаше да сънувам, защото знаех, че с теб ще започна, но и с теб ще свърша. Неизвестният край на историите вечно ме е тормозил, защото колкото и да не ми се иска, аз съм човек и неизвестните и необяснени неща са ме тормозили откакто се помня. Като дете все приказвах и задавах въпроси, като затруднявах с тях най-вече баща си. Нямах понятие от толкова неща, сега единствената разлика от тогава е фактът, че си мисля, че имам понятие... Преди шамарите, когато много говорех ми ги биеха моите първи учители – мама и тате, а сега ми ги бие моят последен учител – животът.

Ето, че и ти отново си тук и до мен... не вярвах, че някога ще дойдеш, призовавах те с години и се чудех, защо идваш все при тях, другите... ти все пак дойде, но аз не те видях. Смееше се от прозореца на моя дом, сякаш злорадстваше на агонията ми, която не бе престанала и в твое присъствие, и в твое отсъствие. Не знам дали сега това пред мен си ти, или е някакво проклето огледало на отминалите дни... Незнанието е майка на знанието. Сега отново е есен... любимият ми сезон... Какво? Ти си мислеше, че не мога да обичам, нали? Мислеше си, че като вървя по пътя и подритвам камъчета, ще изритам и теб ли? Ти си била постоянно у мен, невидима и видима, плътна и безплътна, извисена и подла... коя си ти по дяволите? За мен си била толкова много... и обичта в слепия ми ден, и любовта по време на пълнолуние, самотата в тлеещото ми тяло, смъртта достигаща ме, дори когато поваля тези около мен... Особено тогава. И сега си тук, отново седиш до мен и обмисляш поредния си ход. Играта загрубя, нали? Аз също съм добър играч и се уча. От жертва се превръщам в партньор, враг и приятел. Какво не вярваш ли? Какво си ти без мен? Без моите монолози в късната сутрин, без моето безсъние вечер, без моите сълзи видими или не, без моята лудешка радост и възторг?

Учителю мой, нима така се преподава? Помниш ли онова дърво в парка, от което толкова се възхитих и натъжих през есента... Това дърво бях аз..., а ти беше вчерашното слънце, което ме оцвети в топли цветове и ме приласка, за да ми кажеш, че не е страшно нищо и само на мен така ми се струва, ти беше днешния полъх, който невидимо късаше едно по едно листата ми, ти си утрешния ден, които ще обрули каквото е останало. А нима вече е утре? Не си спомням, кога съм вървяла по изсушените листа... Я колко е красиво навън... толкова бяло и чисто..., какъвто навярно си бил и ти някога. Помниш ли, когато прескочих оградата и поисках да те изпреваря, помниш ли как ме погледна насмешливо и ме остави да си счупя краката без да забележа, защото бе приспал съзнанието ми? Аз не помнех, но сега усещам поражението и победата си в онзи далечен ден. Безразсъдството е присъщо на младостта, така казват... Но аз и сега мога да прескоча оградата. Виждам пътя пред себе си... голям,широк и посипан с листа... Но това май не е моят път, моят път е малко по-встрани, зад оградата, която някой е поставил от едната страна на трасето. Може би е време да я прескоча? Или някъде там вътре в нея има скрита врата? Може ли да те попитам нещо? Кое е по-правилно – да прескочиш оградата, или да намериш скритата врата?

Сливане

2008-08-14T06:17:00.001+03:00

Веднъж вървях сред хората с желание да се слея с тях.

Желанието ми не бе трудно. Поне на мен така ми се струваше.

Какво толкова? Нали и аз съм човек роден от човек? Нали съм сред човеци? Нали?

И така ето ме и мен на белия свят...

Бял ли казах?

Тръгвам на път... А, виждам себеподобен. Сега ще го попитам дали може да повървя с не. Навярно и той търси сливане?

С широка усмивка и доверчиви очи помолих да го придружа. Нищо. Спомена за жълта книжка и ме отмина.

„Този не е като другите хора. Горкият. Как ли се чувства?”

Но бързо отхвърлих тази мисъл.

Не обичам мрачните мисли. Обичам слънцето, когато топли, а не изгаря; луната – която вечер ме приспива и звездите, които усмихнато галят и намигат, пожелавайки ми приятен сън...

Продължих пътя си. И ето изненада! Едно дете със светъл поглед и танцуваща походка иде насреща ми. Поспрях се да го изчакам и му заговорих.

То се сепна.

Лампичката в очите му угасна.

Те бяха пусти.
Побягна и ме остави в недоумение. Извика през рамо:

"С непознати не разговарям."

„Непознати?! Непознати ли? Какво означава това?”

Огледах се около себе си. Бях сам на пътя. Значи „непознати”- това бях аз.

Ето, че и име си имам вече. И все пак... нещо не ми е ясно. Това дете избяга от мен.

„Къде ли отива? При други деца, чиито очи опустяват, когато видят непознати? Значи... непозна-
тите угасят светлината... Но аз... Аз не исках! Искам отново да я запаля, да гори, да топли!”

Гърдите и гърлото ме стягат. Навеждам поглед, защото смъдяща болка вилнее в очите ми.

Мокрите върхове на обувките ми ме гледат неразбиращо.

Но какво означава това? Вдигам очи към небето.

Ясно е. Слънчево.

Чувствам се странно.

Продължавам пътя си из белия свят.

Бял ли казах? Но сякаш ми сивее...
Вървя. Настигам друг човек, който явно е в моята посока.

„На къде?” - питам аз с блеснали очи.
Не ми отговори. Скоро му видях гърба.

Продължавам да вървя. Ден след ден... Срещам човеци. Говоря им. Всеки отива нанякъде. Един ми говори за жълти книжки, втори за непознати, а трети дори не ме вижда.

Студено ми е. Слънцето се скри някъде. И то ме изостави.

Идва краят на дните. Настъпва нощ.

Луната вече не ме приспива, а звездите играят на „Пиян морков” с невидима и непозната жълта книжка. Сякаш съм... каквото съм.

Умора. Така ще назова чувството, което изпитвам. Болка. Така ще кръстя спътничката стегнала гърдите ми. Самота. Така ще нарека несбъднатото си желание за сливане.

Но аз все пак вървя.

Всъщност... Ходя.
Светът обаче вече не е бял. Не е и сив..

Очите ми – посипани с въглищен прах. Това се нарича тъмнина

Вярно ли е, че...

2007-11-18T01:04:00.000+02:00

- Днес следя парцаливите снежинки и не знам къде да се дяна. – каза господинът в бял костюм на кучето дремещо в краката му.

- Твоята е лесна, само ядеш и спиш...чух, че твоите събратя се страхували най-вече от самотата. Вярно ли е?

Кучето отвори мързеливо едното си око и пак го затвори.

Мъжът внезапно стана от топлото си кресло, взе от масата каишката на немия си слушател и го завърза за черчевето на прозореца. После наметна палтото си и излезе навън.

На вратата се обърна. Кучето бе започнало да се събужда, в погледа му имаше изненада.

- Късно е вече приятел, късно е да си буден.

Напусна топлата стая.

В очите му кацна мокър сняг и го заслепи.

На прозореца кучето плачеше...

- Значи...вярно е...

Винена нощ

2007-08-14T06:46:00.001+03:00

Няма те, пак се изгуби от слепите ми очи, няма те...

За кой ли път те викам, сякаш изобщо някога те е имало, и си станал част от моя предишен, някогашен живот.

Миналото ме изяжда и упорито повтарям, че не бива миналото да се гледа, че трябва да...

Какво трябва и какво не...

Кой всъщност решава това?! Кой се занимава с тези дела?!

Трудно фокусирам погледа и мислите си върху нещо, а още по-малко върху някого. Затварям очи и отпивам от чашата с вино, толкова жадно и с такава наслада, сякаш ще ми е за пръв път...

Топлата прегръдка на нощтта бе някакъв сън, мечта, халюцинация..., а студът е най-пълното нещо на света.

Песимизмът е завладяващо чувство, подобно на наркотик, който никога преди това не си опитвал.

Димната завеса, изникнала от забравения пепелник става толкова гъста и непрозрачна, сякаш е съществувала вечно в света и цял живот е била наша съставна част...

Трудно успявам да те намеря, трудно успявам да те почувствам... както физечески, така и духовно, а несвързани слова звучат дълбоко у мен, неспирно говорят за близкия край... Алкохолът ми приседна, сякаш пак съм сгазила лука и трябва да се запазя трезвена и неприкосновена от допира му, ако ще да е под формата на хубаво червено вино...

На кого му пука какво изобщо става в тази стая...

Скоро не съм си писала в дневника. Днес се опитах, но котето точно в онзи момент бе решило да откача... Представям си и на нея какво й е, постоянно затворена между четири стени... но тя познава само този свят, страхувам се, че като види другия, няма да може да живее в него.

Затворя ли очи не мога да видя нищо, всеки спомен е изтрит, а аз си мисля, че дори и името си не мога да си спомня.

Днес трябваше да излезна и да се забавлявам... Вместо това пак си останах тук... Не че е зле... Нищо ново дето се вика, утре може и да ида на кафе...

Колко бързо главата ми натежа, колко бързо музиката навлезе в мен...

Още е толкова рано, а имам чувството, че очите ми ще изкочат от орбитите...

Сякаш има нещо интересно извън тях...

Чувствам... и аз не мога да определя странното чувство...

Би трябвало да се радвам и би трябвало да поема нещата както се очаква от мен... Би трявбало да започна да разсъждавам малко по свързано, но не става...

Май винцето се оказа по-силно отколкото си мисля...

Говори ми се с някой, как ми се ще да имаше някой тук с мен... да си говорим. И да си кажем. Проклетия интернет седи изпразнен от всички и дори тук няма никой... То и интернетът ми не струва... а така да ми се контактува с някой...

Не знам и аз...

Утре може и да се сетя...

За какво говоря ли?

Не знам...

Аз само пиша обичайните несвързъци...Това място трябва да то прекръстя...

Да се нарича „Несвързъци”...

Хехехе.... Звучи като недорасляци...

Мисля да спирам с писането, за кой ли път не върви и това...

Надувам яко музичката и се наслаждавам на нотите извиращщи от компютъра ми...

Какво ли прави той... Парапланко... Как ли му вървят нещата в София... Много ми е странно всичко това и се чудя с коя ли е сега... Дали най-накрая е с тази, която се опитаха да ...

Какво се сетих и аз... ама че работа, това е хептен минало, няма нужда да се ровя... За това и е по-добре да спра да го правя, но понякога имам нужда да си мисля за нещо...

Много искам да изгледам на спокойствие два филма, по ирония на съдбата...

Уви, нямам нито един от тях под ръка…

Полетът

2005-04-05T11:46:00.000+03:00

Не искам това да бъде поредният сън, или поредната несбъдната надежда... постепенно ми казаха, че

всичко е се нареди...

Дали ще стане така и дали аз ще уловя предоставената ми възможност? Поне ще се опитам да го направя, защото човек едва ли би трябвало да спира изобщо. Спирките са само за почивка, затова и са създадени... Но толкова време ми се струва, че се налага да тичам, че вече го правя механично и карам на аварийно захранване. Блъскам се в хората, извинявам се, но те вече не приемат извиненията ми... постоянно се блъскам в тях...

Но става каквото става... Толкова е нелепо това, което се случва със или без съгласието ми, моето или

изобщо на хората. Животът е на крачка разстояние, щастието и сбъднатите мечти също..., но както казах...

Наблизо е и същевременно далече, защото се налага да се откажа от толкова неща и да приема други не

толкова приятни, но необходими...

Кой ще ме упрекне? Кой изобщо има право да ме упреква в нещо? Не стига ли, че аз достатъчно се упреквам и се тормозя? Трябва ли да позволявам и на друг, макар и от загриженост да го прави?

Не знам... Нищо не знам, а колкото се старая да науча нещо, толкова повече се обърквам и обатачвам... Нито ще е за пръв път, нито за последен. Така си се оказва. Очите ми определено са посипани с въглищен прах, както написах за героя на „Сливане”. Някога успявах да искам и да си мечтая за толкова неща... сега всичко това ми убягва, подобно на току що уловена риба, която се изплъзва от ръцете ми. Мъдрецът в мен е заспал поредния си сън. Какво ли успява да сънува и дали всъщност е заспал... Кой знае.

Едва ли това съм аз.

Животът едновременно ме отвращава и в същото време ме привлича толкова

неудържимо, така че със сигурност мога да кажа: ”Живее ми се, две не виждам!”. Ама на, нали в повечето

случаи, на пук на един известен в моето време писател, който казваше, че когато силно искаш нещо,

цялата Вселена ти съдейства, за да го постигнеш... на пук на това, сега става точно обратното, дори на

човек му се отщява да си поиска нещо, защото посмее ли, сякаш на майтап нарочно някой се подиграва с

него. Играе си и пияния морков си Ти! Именно ти, който пишеш, четеш, размишляваш и се вълнуваш от тези

редове. Не ми се иска да знам и да имам обяснение за толкова много неща, защото знанието е нещо колкото

хубаво и прекрасно, толкова и ужасно.

Илюзия... Скорпионът у мен отново проговорва и неверието също. Трудно ми е да повярвам, че съществува

добро на този свят, не какво да е добро, а такова създадено за мен и хората, които обичам. А вече дори и

на добронамерените, истински или не, не вярвам. Очите ми са измити и слепи. Трудно правя разграничение от

тези, които искат да ми навредят и тези другите, които действително си мислят за мен, и действително моите

усмивки ги карат те самите да се усмихнат. Все още има такива хора, много малко, но хора, в които аз вярвам. Вярата ми в тях навярно е останала непоклатима, дори и от постоянните удари на времето,

живота и другите хора.

Аз и другите. Какво съм аз? А какво са другите? Аз съм навътре, а те навън? Нима е така? Или те са вътре, а

аз - вън... Зависи от коя страна на картинката застане човек.

Казват ми, вече много рядко, но продължават да ми го казват... била съм умна. Това пък какво означава? Хахахахах! То много хубаво, просто прекрасно! Това мозъкът и мислите да се простират в отвъдните неща, видими или не... дава неограничени възможности, ограничавани именно от това. Как един прост човек като мен изобщо може да си помисли да понесе толкова тежък товар? Как? Та коя съм аз? Коя съм да искам подобно нещо? Понякога съзнавам колко съм нищожна и никаква спрямо всичко! Съзнавам, че е голяма простотия да се издигам над другите и да се чувствам велика, защото имало хора, които не можели да се качат и на малкото ми пръстче, или стояли много по-долу от мен!

Мразя го това! Мразя и когато мразя да живея и това ми струва много, ама много болка от това, че дишам и съществувам изобщо! Мразя, когато някой дойде и ми каже, че моята е лесна, ама не го осъзнавам, мразя някой да окачествява това аз какво съм и какво не съм! Как някой за Бога би могъл да го знае това? Как? Смешно е толкова много, колкото и трагично. Трагично е малко силно казано всъщност. Трагедиите ги има в разните романчета и писатeлски пробвания на някой аматьор като мен, запленен от силата на писаното слово и на това, което е вътре в хората и е способно да се излее от тях в различни моменти! Ето дори в момента аз извършвам някакво чудо и правя опит със самата себе си, и ми се иска някой ден, както никой да не прочете написаното, така и да го прочете... Искам...

Моята Мечта! Дали и до нея ще достигна изведнъж и в същия момент ще я загубя... чудя се дали един ден

някой ще каже, четейки написаното (в случая от мен), че не вижда нищо невероятно... положително има

и такива хора.

Липсва ми стимул да продължа да живея, а както казах живее ми се. Шантава работа... То какво ли не е

шантаво... Скоро пак ще мога да да се смея, знам го, но е малко страшничко да си мисля за „после”. Хе хе,

това „после” всъщност изобщо не съществува , освен в болните мозъци - моят и тези на много други хора.

Странно колко много хора мислят, че другите са странни, а те всъщност изобщо не са... Дори и различни

не са. Заслепението и измитите очи са гадна работа, особено когато има ужасно красиви и неповторими

мигове, в които човек полетява... особено тогава е отвратително някаква проклета завеса да попречи да се

насладиш на това, от което си заобиколен и ще продължиш да бъдеш. Природата е способна да възвърне

много закърнели човешки, всъщност природни неща у нас хората и да ни превърне в човеци. Ама не такива

отблъскващи и противни каквито сме сега. Не такива!

Отдавна не бях се впускала в подобни мисли. Отдавна. Но усещам, че трябва да спра. А ми е криво. Не мога

да забравя как се изрази един мой любим Заратустърчо, който каза, че човек полита докато пише и всяка

поставена точка накрая на изречението, приземява. Не ми се иска да спра да летя, не ми се иска да се

налага да го правя, защото и аз самата ще се приземя. Може би...за да полетя по-късно още по-нависоко...

Защото не само краят на едно писмо е начало на ново, но и всяко приземяване е начало на нов полет... Но

кой може да ми го гарантира това, кой? Естествено това е пореден въпрос без конкретен отговор, но той

отговорът не е и особено нужен.

Червеите и пеперудите

2005-03-04T11:04:00.001+02:00

Днес прочетох добре забравената страница от дневника си, която се оказа, че помня прекалено добре... Излиза, че дори умея да предвиждам живота си в определена степен и знам какво ще ме последва, а също и какво няма да ме последва..

А какво ме преследва?

На това отгоре когато си пожелая нещо, то все пак се сбъдва... Странно пак колко проклети противоречия измъчват будния ми мозък, който отново плаче за сън и който отново е буден, защото явно не си е изработил съня...

Замислям се за хората, живота и страните на всяко едно нещо, което ни заобикаля... хората. Ха ха ха...хората или какво влагам аз, те или този до мен в това име - хора...току що някой каза, че се страхувал от това, в което се превръщат хората...и аз се
страхувах, но сега няма място за страх, защото страхът вече не е страх...лошото се е случило и продължава да се случва. Тъгата по отминали хубави дни, тъгата по онова, което преди е било сега, а сега е някога...
Господи какво става?! Страх ме е да живея, а вече отдавна го правя... Светът е така красив, той е просто прекрасен и няма нещо, с което може да се сравни...обаче, обаче! На човек му се иска да изчезне и да иде някъде, където злото и гнусните неща в този прекрасен свят са малко по-малко и дават възможност да се наслади на красотата... Не знам, то и кога ли съм знаела... Постепенно животът започна да показва все нови и нови страни от своите красоти...
Самотата е заразна... Едва ли някога човек може да си представи колко многостепенна е тя... А веднъж потъне ли някой в нея... попада в плаващи пясъци, в които затъва, а пясъкът бавно и плавно се набива в ноздрите и дразни жестоко очите – това огледало на нашата душа, както някой ги беше нарекъл... но и човекът си е стадно животно и вечно търси спътници, поне в някои от посоките, в които е поел...
Спътници.

Хората могат да бъдат ужасни гротескови създания, те са си и такива, превърнали се по
някакъв проклет обратен ред от пеперуди в червеи... Светът е потънал в червеи и червиви, гноясали форми на живот скриващи красивите неща... Понякога все още не мога да повярвам какво е това място, където съм попаднала сред толкова слепи и хищни същества, толкова жалки, противни, мръсни и слузести, че ми се повръща и ми се струва, че няма да издържа на проклетата им компания... Аз и я избягвам, ама излиза, че оставам далеч от всичко... виждам, че има толкова хора, които са златни, които са безценни, но не мога да се докосна до тях, защото се оказват далече, постоянно се стремя към истинските неща, или поне тези, които имат някаква стойност за мен и тези неща колкото по-близо са, толкова повече се отдалечават.
   Пустиня с много, много оазиси. Мираж!
  А като не издържа какво ли ще последва? Интересно какво ли се крие зад това? Един Господ знае, а моят живот започва едва сега... чудя се на себе си как са възможни толкова много контрасти, как толкова много обичам човеците и как им се радвам, когато макар и за кратко се превръщат в пеперуди и как ми се плаче с глас, когато на една пеперуда се падат безброй червеи... и когато хората правят неща, от които не те,Аз, Аз се срамувам от това, че съм човек и съм принудена да живея заедно с тях и сред тях, дори в известна степен, колкото и малка да е тя, да приличам на тях...
  Сила, нали?! Сила се изисква, за да продължиш да си Ти и да бъдеш пеперуда и как, как само се
самоизяждам, как ми иде аз да се убия преди живота да ме убие, преди и аз да се превърна в червей, защото и аз съм тръгнала натам или поне натам ме дърпа някаква проклета сила, която по Дяволите!!! Която не идва от мен!

Чувствам се толкова сама, сама! Не съм си и мислела някога, че ще го усетя това дори физически и
то до такава степен, че ме болят сърцето, дробовете, стомаха, дори сънят бяга от мен. Преди съм била самотна, но тогава не ми се струваше така, а сега... сама. Без доверие на никой и разговаряйки само и единствено със себе си. Малкото хора, с които можех да говоря и те се оказват сами и не им се слуша за мен, защото искат да срещнат разбиране някакво...аз им го давам, а и как мога да откажа щом ги обичам и щом така мога да им помогна поне за момент да не се чувстват така както аз се чувствам. Заривам се със задачи, бягам от моментите, в които ще се окажа в стаята си, защото тогава мисълта ме следва и виждам толкова неща, които не искам и които...
И пак не се предавам... Хм, смешно е, толкова е смешно и същевременно трагично, защото това не е
някаква тъпа измислена комедия или пробването ми в попрището на писателче... ха ха... Забравих ли да се представя... наричат ме Светулка... Аз съм някаква светулка, която през деня свети, а вечер става на обикновена буболечка измъчвана от липса на топлина, светлина и стимулиращи организма вещества...
Един човек на име Паулу Коелю навремето, което всъщност не беше много отдавна (но предвид метаморфозите настъпили у мен през това време), е било преди цяла вечност, та този човек написа книга с име "Вероника решава да умре"... В тази книга, се казваше, че желанието на човек да се самоубие идва от недостига на някакво вещество в организма. Говоря за сератонина. А наскоро разбрах, че това вещество действително съществува и дори е някакъв вид наркотик... Наркотици и наркомани...

А те кои са и се чудя понякога дали ние не-наркоманите имаме право да ги обвиняваме за това, че са се оказали посред дилемата:
"пеперуда или червей” и които неспособни да вземат решение за избрали да не го взимат изобщо и да
забравят за ужаса, който може да ги принуди да станат не-самотни, но отвратителни същества.
Защото... защото човек все пак е стадно животно...

Но има и стада от пеперуди...

Пеперудите сега обаче са пръснати в опитите си да живеят така както си мислят, че трябва да се живее.

Има една песен... казва се "Истина" - на Милена... много хора й се кефят... защо ли?

Музиката е голяма работа, щом успява за момент да превърне червеите в пеперуди и буболечките в светулки...
И така...дето се вика... „Какъв е изводът?”
Извод няма. Така е, няма изводи и за много други неща противно на пътищата на госпожа Логиката
да речем. Истински си остават усещанията, най вече болките, защото ние хората реагираме най-вече на тях.
Е, май празните ми приказки са към своя край... дали Сънчо вече е решил да ме навести? Може и Оле Затвори Очички... ще ми се да вярвам, че все още заслужавам онова въртящо се чадърче с
красиви истински сънища...

Memento!

2004-09-25T07:47:00.000+03:00

Човек по-често трябва да умее да разговаря със себе си и да бъде честен и искрен. Именно със себе си... Лъжейки се сам подписва смъртната ди присъда, обрича се на смърт много по-ужасна от онази желаната или идващата след старостта... Тази ужасна смърт е да си умрял, когато живееш. Имаш очи, за да гледаш. Нос - за да усещаш мирис, кожа - за да се наслаждаваш на дъжда или топлите слънчеви лъчи...

Имаме толкова неща – прости и същевременно ужасно сложни, разполагаме със
способността да мислим. Способност често правеща ни нещастни или караща ни да осъзнаем, че сме роби в един свят създаден от другите. Точно така, от другите...

Ами нашия свят? Къде е нашият собствен свят?!
Къде ли? Стои приспан или още по-лошо – погребан от нас самите, благодарение на абсурдното желание да бъдем нормални.

Нормални ли? Каква нелепост! А какво означава да бъдеш нормален? Да запушваш ушите и устата си, страхувайки се и чудейки се какво ще кажат другите като разберат какво си мислиш в действителност.

Действителност... и това е едно абстрактно и далечно понятие, родено от болния мозък
на човека. Какво е действителност? Само една ли е тя? Положително не! Ето това е дейстнително! Противоречието и контраста. Има безкрайно много действителности и всички те могат да бъдат истински. Всички имаме очи, но дали всички виждаме едно и също? Дали всички сме едни и същи, дори в моментите, когато се подчиняваме на общоприетото? Та можем ли изобщо да знаем какво се случва в главата на човека
стоящ до нас на автобусната спирка, на опашката в магазина, училищната скамейка или където и да е било другаде... Забравяме за толкова много неща! Погребваме се самите ние!

А забравяме, забравяме, че сме се родили на този скапан свят не за да умрем, а за да живеем! Но за да се научим да живеем явно трябва да се научим да умрем и да вникнем и осъзнаем смъртта. Само тогава и живота може да осъзнаем... Неслучайно е казано ( не помня дори от кой ) : MEMENTO!( ПОМНИ!) "Memento mori! Memento viva!"
И ние помним, помним, но каквото си разрешим. Не можем да се примирим и да си признаем какви сме всъщност. Същност съставена от милиони същности, но ние си избираме само една от тях, с която си мислим, че можем да съществуваме. Нормално. Но това е все едно да се мразиш, сам да не даваш на себе си да живееш, да се изявиш и да си завоюваш място във всеки един от световете, в които битуваш. Имаме много
лица, но не сме се научили ( поне повечето ) да живеем с тях. Осмели ли се някой да го изрече това на висок глас, той става жертва на подигравки, изолиран и обвиняван в това, че се е осмелил да каже истината и да покаже на повечето хора какво всъщност представляват. Че животът е прекрасен... прекрасен е, но само ако имаш смелостта да го живееш и да бъдеш себе си. Ако я нямаш тази смелост може би става още по-зле, но човек не го осъзнава, защото е запратил и сетивата си по дяволите.
И в един момент, някоя сутрин се събужда осакатял и озверял към всичко, което до вчера е обичал. И все пак, докато все още може да се диша, съществува надежда за промяна и за това човек да живее, да бъде и да умре осъзнал смъртта, осъзнал живота и разрешил си да съществува, съжителствайки си със всяка частица и същност, коита притежава. Веднъж научим ли се да обичаме...

Обич! Дрън-дрън! Понякога си мисля, че това е една проклета химера, възникнала, за да увеличи и без това силните мъки, които сами на себе си причиняваме. Търсим цял живот
някакво спокойствие и сигурност. Намираме ги. Но те неизбежно водят до обратното. Сигурността е несигурност и пасивност. Рутината и липсата на разнообразие са сред основните причини, които ни карат да си посягаме и които ни пречат да помним - и смъртта, и живота. Но това са само моите празни приказки, пръкнали се за кой ли път в бълбукащата ми глава...

Човек рядко си дава сметка за тези неща, то не му и трябва, когато вече си избрал да умреш пред това да живееш и когато едното те привлича много повече от другото...

Без заглавие

2003-05-24T07:29:00.000+03:00

Тишина. Покой. И звуци. Някъде сред скалите на Мадара...

Енергия витална струи от всяка малка тревичка, цвете или птичка. Тук място за човека няма... Или поне за такъв какъвто е сега. В подножието
на величествените скали лежи селце, селце от малки кутийки с хора, които подобно на мравки и пчели са си построили кошери и мравуняци.

Там, долу се чува весела глъчка.

Сутрин стопаните на къщите извеждат животните на паша и си казват: „Добро утро бай... еди кой си! Как е кръста?”, или говорят на козите си да речем: ”Мари Пено, какво се сети сега да спираш, ма! Цяла нощ седя в кошарата, малко ли ти беше?
Говорят и за болежки, за това какво ще се готви днес, за това какво има да се прави из къщи и така...така си живеят. Там. Долу. Напук на това, с което са заобиколени и напълно в духа на човешкия си манталитет ослепели в ограниченото си битие.

Свят на слепци е там долу. Хората, неспособни да видят по-далече от носа си, живуркат монотонно и еднообразно.

Ами тук, тук горе?

Дори и не мислят къде са всъщност, дори не осъзнават какви богатства се крият сред природните красоти на това място, сякаш паднало от небето просто ей така... Просто ей така са паднали 400-метрови скали с най-различни форми, просто ей така по стените им е потекла лековита минерална вода. Просто ей така. И сякаш хората все пак проглеждат, както обикновено става в живота, когато усетят, че им остават броени дни съществуване, когато им остават само няколко глътки въздух...тогава усещат, че и въздухът не е безкраен...

Тогава? Хм, тогава им се иска поне в последните си мигове да обиколят случайно пръкнали се места, местности или т.нар. забележителности... незабелязани до сега от тях. Ха-ха ирония... Сещат се, че животът им е празен, сещат се чак сега да търсят смисъла на едно безсмислено съществуване. Лутат се безименни, безлични и страхливи.

В търсене.

Някои така и не намират нищо, защото очи не са им останали, така и не успяват да избистрят тези очи, кито са вътре в тях, в душата им.

Защото душа не им е останала.

Тежка присъда, самоосъдили се на нея...

Тогава? Какво е все пак мястото на човека тук, щом е лишен от духовност,
индивидуалност и поглед? Какво му е мястото сред богатствата, които не може до види?!

Хе- хе...въпроси и пак въпроси. Все същата история...В духа на философията...напълно нормално за неориентиран човек
незнаещ във всеки следващ момент към коя страна на въжето ще бъде издърпан.

От единия му край здраво е задърпал днешния човек, озверен и сляп, но силен, ненаситен, яростен и безмилостин хищник. Дърпа, защото е гладен и иска да смели, да асимилира всичко, като го превърне в същата помия, която
представлява негово величество das Man..., а негово величество не обича различните неща...

Ами от другата страна?

Плахо на пръв поглед подръпва Природата, плахо на пръв поглед те тегли онзи, миналия човек, онзи, Истинският. Тихо шепне и обсебва нежно, но упорито духа, стига да знае, че има надежда за него, че има макар и малък шанс да не попадне в тежките лапи на днешната действителност.
Душата и тялото се разкъсват между тези две стихии, вечно борещи се за надмощие и вечно непостигнали съгласие. А парцалената кукла, разпната измежду тях, чийто дробчета вместо с въздух са се изпълнили с клокочеща кръв, не е наясно дали диша, или това, което изпитва са само спазми на бързо приближаващата се агония, идваща да ги грабне и от днешния човек и от природата...
Смъртта.

Чистата и нехаеща смърт, която не се вълнува и с хладна пресметливост, решава на кого да подкоси краката и да въведе ред във вечния спор между останалите две сили.

Рефер. Ето това е тя. Смъртта.
И в един момент...

Прас!

Звучно се разнищва и разкъсва здравото въже.

На земята. На земята се оказват и двете сили. Те все пак са вечни, нали? А Смъртта дори не трепва, не застава на ничия страна...
Кой е победил? Чия е победата? А има ли изобщо победа? Резултатът остава какъв? Това едва ли има значение. Въжето е скъсано, а парцалената кукла потъва в небитието, сякаш не е съществувала... Остава тишината.
Тихата тишина изпъстрена с пеещи славеи, пъдпъдъци и кукувици. Остават кошерите и мравуняците там долу. Дочуват се гласове:
  - Пъц-пъц-пъц... айде по-живо!” или „ Марийке, какво прави син ти? Изучи ли се? Булка доведе ли?

      24.V.2003г.
      с. Мадара